Императорът действаше по инстинкт. Нямаше представа как се борави с магически огледала - това бе висше изкуство, даже не и за магове от втори ранг.
Застана между огледалата. Измамно реалният коридор от отражения се протегна в двете посоки към безкрайността на мъчително-недостижимия Задогледален свят, в който, според слуховете имали достъп избрани измежду Върховните магове на ордените.
За миг Императорът усети призрачни чукчета по слепоочията си, които причиниха съвсем реално главоболие - някой закъсняло се мъчеше да го прогони от трофея. Жалки напъни. Императорът не им обърна внимание.
Отново искаш да видиш момичето? - отекна в сърцето му не чут глас.
Той трепна. И призна - да, искам. Беше му тежко да си го каже, дори наум. Но дваж по-тежко се оказа да не го направи.
Искаше. У нея липсваше сладко-измъчващата красота на елфическите жени, но пък присъстваше една недоловима аура.
Аура на черна обреченост, която по дивен начин променяше чертите й, уголемяваше и без това големите тъмни очи.
Ние си приличаме - внезапно си каза Императорът. Ние сме близки. Въпреки враждата и презрението...
Той си спомни за покушенията. Ами ако Сежес не го бе излъгала и виновниците наистина бяха Дану? Тогава тази девойка вероятно бе третото покушение? Сега навярно нямаше да го спаси и бялата ръкавица. Може би защото не искаше да се предпазва от нея, от отмъстителката с грозния белег на красивата шия...
Той тръсна глава, за да разсее омаята. Какво да правя, когато я открия, огледало? Да й дам злато и богатства, да я отпратя зад морето заедно с остатъците от народа й? Да освободя всички роби Дану в пределите на Империята?
Не.
Владетелят не се изненада от отговора. Разбира се. Тази девойка нямаше да се остави да бъде купена. И нямаше да спре, докато не си отмъсти - особено сега, когато човешкият вожд още няма наследник. Само смъртта можеше да я откаже да продължи пътя си...
Изведнъж огледалата се замъглиха, цялата стаичка изчезна.
Императорът стоеше посред коларски път. И беше ден. Бели петна на първия сняг, ласкаво зимно слънце. Не чувстваше тялото си, бе само безплътен взор, невидим наблюдател. Какво виждаше -минало, бъдеще? Над кулата на Кутул още тегнеше нощта. Може би ставаше дума за място далеч на изток?
До малко порутено ханче стоеше фургон с избеляло платнище, върху което пишеше с червена боя "Цирк Кицум,
Нодлик и съдружници". На капрата седеше момиче.
Беше ТЯ.
Парцалива, отслабнала, с отнесен взор. Притискаше към гърдите си продълговат предмет, увит в зебло. Зеблото беше прозрачно.
Девойката Дану държеше нещо, което излъчваше мека златиста светлина - есенни листа върху вълшебни клони...
"Дървеният меч! - възкликна Императорът. - Разбира се!
Когато Братята получат свобода... Двата меча ли е имало предвид древното предание - Дървения Имелсторн и Диамантения Драгнир?"
Повелителят се взря в чудодейното оръжие на вековния човешки враг. В лицето му плисна разяждащата омраза на меча.
Омраза, ферментирала от поколение на поколение. Омраза към всичко, свързано с хуманусите. Омраза, която не знаеше граници и пощада.
С онемяла душа Императорът се отдръпна малко назад.
"Все пак един меч и един боец... ще се справя. Зад гърба си имам хиляди легионери, опълчение... Но нима ще трябва да я убия отново?! Добре, все пак, че е сама..."
Човекът и държавникът в него се бяха вкопчили в непримирима борба.
"Добре, че е сама"
"Пак ли трябва да я убивам?!"
"Добре, че е сама..."
Не е.
Магическото огледало бе наистина силен инструмент. То обърна взора на императора встрани от фургона.
Това, което видяха очите на владетеля, разтърси вкопчилите се в схватка сърце и разум и решиха еднозначно кой се оказа победител.
Право срещу ханчето вървяха въоръжени Дану. И опъваха големите си лъкове. Стрелите им литнаха - огледалото проследи полета им - и се забиха в група хора, които бягаха, за да се спасят от ненадейно появилите се стари врагове. Писъци.
Императорът стисна зъби.
Някъде на изток загиваха негови поданици.
- Ахата! Ахата! Какво правят тия гадове! - закрещя Кицум,
като разтърси девойката за рамото. - Стрелят по женорята и хлапетата! Гледай, гледай, запалиха онази къща! Хвърлят старци в огъня! Съвземи се. Ахата, Сеамни! Озапти ги, моля те!
Ахата с мъка отвори очи. Пред погледа й все още стоеше висок тъмнокос юноша с изсечен върху нагръдника на бронята му василиск. Имаше приятно лице, но бе твърде блед. И в очите му... в очите му имаше болка. И стара вина. Тези очи търсеха нея, Сеамни Оектакан, не просто една робиня Дану, не просто коя да е жена или девойка в целия познат свят. Кой знае защо от призрачния поглед на непознатия младеж белегът на шията й се затопли и я засърбя.