Рухна и последният Пазител, а Сидри се блъсна в строя на стъписаните воини, които обкръжаваха мястото на ритуала. И силите изведнъж го напуснаха. Той се свлече на земята. Успя само да обърне глава, за да види какво става на хълма.
Чудовището пляскаше с криле и виеше - смразяващо, чуждо, дълбоко. Сетне съществото подскочи и излетя нагоре към звездите.
Червените очи в миг обгърнаха десетки и стотици мили навред. И забелязаха събрат над кулата на Кутул. Черните криле понесоха чудовището право на изток.
Тави бе успяла да задреме, защото Акциум продължаваше да плете магия край процепа в реалността. Старият маг работеше без умора час подир час, а убитата гадина не помръдваше. Девойката си позволи да се отпусне.
И скочи, когато нещо я докосна по рамото.
- Спокойно, моето момиче, аз съм...
Вълшебникът уморено приседна край нея върху отломките на саркофага. Там, където бе стоял досега, тлееше магическа факла. Ръцете на Акциум висяха като парцалени.
- Какво стана, учителю? Свърши ли това, което трябваше? Вълшебникът слабо се усмихна.
- Горе-долу... много работа падна, Тави. Отдавна не бях се напъвал толкова... Имаш ли вода? Гърлото ми е пресъхнало.
Благодаря.
Той дълго бълбукаше с манерката, дори се задави.
- Ух... - въздъхна накрая и избърса устни с длан. - Яка гадина ми се падна. И не една...
- Какво беше това, учителю?
- Това беше... нахлуване. Тави. Козокраките. Бях познал. Тук имаше пробойна в реалността. Бяха толкова много, че не успях напълно да им преградя пътя.
- Не си успял?!
- Разбира се. И никой друг не би успял. Твърде велика е тяхната Сила. И прекалено чужда за нас. Пребродил съм множество светове, но никъде не съм срещал подобна. Те идват...
Отвъд. Само това мога да кажа. И като че ли с това е казано всичко...
- Видях бездна... - прошепна Тави. - Пропаст в пропастта. Нищото.
- Милата ми... Не биваше да надзърташ. Силно момиче си ти,
Тави. Радвам се, че Съдбата ни срещна. Как си?
- Ами... - пообърка се девойката. - Добре. Защо?
- Наистина си силна. Видя онова, което аз се страхувам да погледна, и си запазила разсъдъка си.
- Ти се страхуваш?!
- Ужасявам се - призна Акциум. - Защото не мога да проумея законите на магията на моя враг. И не мога да разбера какво е това... Едно ми е ясно, тяхната победа ще значи пълно разпадане на самата същност на битието в този свят. Не Хаос, а Нищо. Няма и дума подходяща даже... Как да е... Момиче, трябва да съм сигурен, че съм запечатил тази дупка за плъхове веднъж завинаги. Закрепих бариерата, колкото да си почина. Ще се справиш ли?
- С кое? - настръхна Тави.
- Надявам се да не се наложи, но за всеки случай бъди готова. Тук е нужна магия на кръвта, дете.
- Учителю! - скочи на крака Тави. - Ти искаш... искаш...
- Не, не, моля те, недей веднага със сълзи. Не съм те домъкнал тук за жертва!
Девойката преглътна.
- Не си го и помислих. Изплаших се, че възнамеряваш... да убиеш себе си...
Акциум тежко въздъхна.
- Тави - меко каза той и взе ръката й в сухите си длани. -Трябва да разбереш, че се случват и такива неща, когато магът не успява да овладее Силите, които сам е пуснал на воля. Първият ти учител сигурно ти е споменавал за това, но позволи ми да го повторя, може пък да кажа нещо ново за теб. Ако загуби контрол над Силите, истинският вълшебник, тоест един отговорен и достоен за званието си... той е длъжен да постъпи така, че силите да не нанесат вреда никому. И ако трябва за целта да пожертва себе си, цената е повече от приемлива... Тави, недей. Просто ме изслушай. Виж сега, маговете, истинските магове, не умират съвсем. Дори тялото им да загине, самата памет остава да броди сред звездите...
- Учителю... не умирай... моля те...
- Тави... аз не възнамерявам да умирам.
- Обещаваш ли?
- Хм. Ами... - вълшебникът се почеса по тила. - Знаеш ли, ти прекрасно се справи с тая гадина.
- Мъчиш се да ме разсееш, нали?
- Глупости! Наистина ти се възхищавам! Я да я видя... Хм.
Тави? Всъщност и ти само си залостила портата.
- Жива ли е? - скочи веднага девойката и мечът със съскане се озова в ръцете й.
- Чакай, чакай...
- Сега ще отсека главата на тази твар!
- Почакай, момиче! Леле, колко лесно се палиш... Ти направи наистина максимално възможното. Никой не би могъл да убие докрай това създание. И с грубо обезглавяване няма да се решат нещата... Тази гадина е част от настъпващата Бездна. Не е просто живо същество, което умира от честен меч. Защото и Бездната е част от звяра. Не чудовището е дошло от Нищото, а Нищото иде към него. Никой не може да убие Нищото, тоест отсъствието на битие като такова. Това тук уж има сърце... даже сърца, но те са имитация, също като кръвта му. Цяло чудо е, че ти запрати това създание в нещо като смърт... Виновен съм пред теб, че те накарах да се изправиш против това... И мисля, че почвам да разбирам защо Древните са се страхували от тези твари и ги почитали като богове. Разбираемо е и защо са плащали с толкова жертвоприношения, за да приспят господарите си. Това, което не разбирам, е защо този свят все още не се е разпаднал и Бездната не го е погълнала... Магията на кръвта е силно нещо, но чак толкова силно... хм...