Акциум се замисли.
- Учителю - не издържа дългата пауза Тави.
Магът се сепна и заговори, все едно се боеше да чуе какво й иде на езика:
- Ако бях прочел свещените книги на храмовете не като приказки, щях да разбера всичко по-рано. А пък сега няма време за повторно проучване. Но накратко е станало приблизително следното: Древните не са разбрали какво са направили. Маговете им са жертвали живота си, за да спасят своя народ от страшната участ на съвършеното унищожение... И всичко това е достигнало до наши дни, зашифровано в легендата за разпнатия Спасител, който приживе не е бил разбран и е умрял оклеветен... за да се върне преди Страшния съд. Но тава е просто алегория! Ключ към магията, която е в състояние да предпази света от Бездната, както вече е било сторено при предишното нашествие, дванайсет хиляди години назад. А аз пропуснах да видя това в старите текстове! -Акциум удари с юмрук коляното си. - Поради недомислие и горделивост! Е... вече няма смисъл да се съжалява... Тави, искам да направиш нещо - за себе си, за мен, за небето, под което живееш. Трябва да спрем войната на Дъгата с Императора. Маговете от ордените са ми нужни, за да отблъсна нападението. Пък после... после може и да се помисли как да ги помирим трайно.
Хирдът продължаваше марша си. Не срещаха никаква съпротива. По пътя минаваха през изоставени села и градчета. Хората в паника бягаха от воините на Каменния престол и се криеха в горите. Горите пък, уви, не можеха лесно да се подпалят поради кишавото време.
След като взе предвид мнението на Сидри, военният съвет на ърловете, обяви случилото се на хълма за поредна победа.
Очевидно Дъгата беше заложила капан с цел да открадне Диамантения меч. Изводите от това бяха ясни - останалите чародеи да внимават с магиите, за да не бъдат отново проследени и нападнати от ордените.
В нощта, когато над оголената и премръзнала земя заваля първият сняг, хирдът най-сетне се срещна с имперските легиони.
Снежецът бързо се превърна в лека виелица, но подир пладне слънцето плахо показа лика си през рехавите облаци. Зимата бе настъпила.
Войската на Каменния престол стоеше в плътна фаланга на около миля от разгънатия строй на два легиона - крайграничните Дванайсети и Четиринайсети, подсилени с градско опълчение, което възлизаше на още шестнайсет пълни кохорта.
Възрастният легат не се съмняваше в победата - имаше двайсет и четири хиляди меча срещу непълни пет хиляди секири.
Но годините го бяха научили да не подценява противника. Може би това бе пореден бунт на самозабравили се фанатици от иначе послушното подземно племе. Но дори загубилите разсъдъка си джуджета се славеха като корав и упорит народ. Легатът си даваше сметка, че дори малоброен, хирдът е опасен враг. Здравите доспехи щяха да предпазят джужешкия строй от градушка арбалетни болтове. Да се разкъса стоманената фаланга бе възможно само с тежки катапулти и балисти, които можеха да мятат тежки каменни блокове и обковани с желязо островръхи талпи. Командирът щеше да е щастлив, ако имаше подкрепата на някой-друг вълшебник, но уви - за първи път от векове насам маговете не само че липсваха, но и бяха от другата страна на барикадата. Е, поне не помагаха на кръвожадните бунтовници, разказите за изстъпленията на които бяха предизвикали буря от страх, негодуване и гняв всред легионерите.
Затова легатът не бързаше да атакува. Да хвърля напред хората си без поддръжка на чародеи, бе все едно да полива каменна стена с вода - като в случая водата щеше да бъде заместена с човешка кръв. На всичко отгоре конницата се разполагаше на югоизточната граница на Империята, в степите. Легатът пък не разполагаше с достатъчно ездачи-стрелци, за да изтощи с безконтактни атаки противника, след което да прати пехотинците да довършат разгрома.