Впрочем, нямаше мегдан за съжаления, а и легатът предпочиташе да действа - разумно и предпазливо.
Преди всичко той внимателно избра позицията си, така че излизащият от гъстата гора път да се изкачва и така хирдът да е принуден да върви по леко нагорнище, цялото досегаемо за лъковете и арбалетите на редовната армия, която се разположи напряко на друма към Мелиин зад плитък ров и рехава ограда от заострени колове.
Във втората линия се разполагаха опълченците - предимно местни ловци, които се изхранваха от добив на кожи. Носеха грамадни лъкове, за които се хвалеха, че убивали глиган и мечка от сто крачки. Те се кълняха, че ще пронизват джуджетата като пъдпъдъци от петдесет крачки: "Като на шишове! Само накладете огньове, за да ги опечем после!"
На тях легатът заповяда да изкопаят по-широк ров и да поставят по-здрав стобор. Планът бе прост - след удара на хирда по легионите, войниците да имитират отстъпление и да се покрият сред деретата отляво и отдясно на пътя. Там имаше засади, които дебнеха да не би подземните воини да предприемат обходна маневра. Хирдът неминуемо щеше да се забави на втората линия. Следваше флангов удар от легионерите, обкръжение, а натътък бе лесно. Ако не се предадат - смърт, ако вдигнат ръце - имперските мини щяха да получат доста на брой здрави работници. Въпреки че не се съмняваше в победата, легатът си остави три кохорти резерва.
Време бе да приключи безобразията в тази провинция на Мелиинската държава.
Безпокоеше го само вероятността джуджетата да се върнат назад - хич не му се нравеше да се впуска в преследване. Поне нямаше как да заобиколят армията. В околностите дебнеха достатъчно скрити манипули, пък и теренът пречеше на врага да запази строя, без който бе загубен.
Малко след пладне джуджетата тръгнаха напред.
Не отговориха на призивите на тръбите за преговори.
Императорът напускаше кулата на Кутул. Легионите маршируваха по пътя, а подире им бавно се разгаряше огромен пожар, в който се губеше светлината на начеващия изгрев.
Владетелят получи второ писмо от архиепископа.
Вестоносецът този път бе друг, но отново монах. Връчи на Императора свитъка и се оттегли мълчаливо настрани, слезе от коня и се отпусна на колене за молитва.
Императорът разгърна пергамента.
"Изпращам ти отново послание, о, неразумни невернико!
Бой се от гнева Божи, защото настъпва Денят на гнева Му и никой не ще устои!
Защото се сбъдна казаното в пророчествата. Подир снемането на два от Печатите, двамина от трите Звяра излязоха на свобода, а пробуден е вече и третият. Четвърти нашият свят не ще дочака, защото няма да ни има нито нас, нито нещо друго над Бездната.
Покай се, сине мой, помири се с вълшебниците, щото тъй гласи Книгата на Второто Пришествие, глава единайсета, стих осми: Но ако се изнамери Единствен, който да надвие Звяра, ще пребъде този свят още дванайсет хилядолетия честит и богобоязлив."
И пак, както и в предишното писмо, под текста се мъдреше личният печат на архиепископа.
Императорът сви рамене.
- Заповядано ми е да чакам отговор - каза монахът.
- Отговор няма да има, Божи човече.
- Тогава - монахът вирна брадичка и се изправи на стремената - слушай и нека го чуят и другите, които си повел към гибел! Покайте се, защото иде Съдният ден! Спасителят слиза от небесата, защото е препълнена чашата на търпението Му! Който има уши, да слуша! Два звяра са на воля, третият е готов да се покаже, а за четвърти няма да го има нашият свят, защото претопен ще бъде в преизподнята и отлят изново...
Императорът леко повдигна вежда и един от Волните се насочи към монаха. Божият човек тутакси прекъсна речта си, хищно изръмжа и се хвана за скритото оръжие във въжения си пояс. Арбалетна стрела незабавно го удари в рамото и го изби от седлото. Монахът тупна в калта, съскайки през зъби думи, които никак не приличаха на благослов.
Волният с крива усмивка се върна назад. Ама че са глупави тези хумануси...
- Вдигнете го, обезоръжете го, погрижете се за раната му и го положете в обоза - нареди Императорът. - Искам добре да го пазите! В най-близкия град ще го предадем в местната Църква на Спасителя.
После се озърна към съпровождащата го свита.
Червените отблясъци на факлите и пожара в крепостта на маговете осветяваха лицата на Волните - те оставаха каменно-невъзмутими, защото не се трогваха от човешките вярвания и суеверия. Военачалниците също изглеждаха спокойни. Но бароните се развълнуваха и си зашушукаха.
Владетелят обърна глава към тях и ропотът стихна.
- Императоре мой! - Беше центурион с посивели мустаци, който заедно с трима други легионери претърсваше монаха. - Поясът на божия служител... нямаше скрит нож или нещо такова... но тежичък ми се чини.