- Фесис! - повика Императорът.
Младежът пое въжето от войника погледна го и помоли легионера да вдигне копие. После с един замах отсече с помощта на пояса железния обков заедно с дебелата дръжка на копието.
Бароните се спогледаха.
- Имаме такива неща и в Сивото братство - скромно поясни Фесис. - Джуджешка режеща верига. Тайната на изработката е загубена от векове. Иманяри са намирали такива играчки в старите мини на джуджетата. Освен Бащите, само Светият престол е купувал такова оръжие, доколкото успяхме да научим в Братството...
- Умееш ли да боравиш с тази "играчка" - запита Императорът.
- Ще се справя, повелителю.
- Задръж я тогава. Господа, продължаваме. - Владетелят дръпна юздите.
"Никакви пророчества няма да го отклонят от избрания път" -помисли си Фесис.
Легатът се усмихна, когато различи по какъв начин се бяха строили джуджетата. Разбира се - хирд от три фаланги. Главен по средата и флангови прикриващи. Нито лека пехота, нито конница. Джуджетата презират резервите. Юначеството за тях бе над всичко.
Хирдът пълзеше неуморно напред. Легатът си спомни историческите трактати по военно дело, в които се разказваше за обичая на джуджетата да връзват щитовете си с вериги, така че нищо да не разкъсва строя им - поради паника, да речем.
Гората от дългите копия на подземните воини се насочи напред - защита против конница. Легатът сви рамене - и без това не разполагаше с такава. Нека се уморяват.
- Катапулти - заповяда той.
Каменните топки литнаха нагоре и с трясък се стовариха върху хирда. Попаденията бяха сполучливи - подир фалангите останаха да лежат неподвижни тела. Чудесно. Нямаше намерение да харчи хората си напразно.
Ала хирдът не трепна, подземните воини дори преминаха на бяг и легатът въздъхна завистливо. Човешка фаланга не би могла да изпълни такова нещо, защото биха дотичали до противника без сили за ръкопашен бой.
- Балисти! - даде нова заповед легатът.
Обстрелът с балисти се оказа даже още по-сполучлив, защото една от гредите проби истински коридор в строя на джуджетата. Те наистина бяха вързали щитовете си един за друг.
Настъпи часът на стрелците.
Арбалетите защракаха, тетивите на лъковете запяха.
Легатът бе буквално измел военните складове и разполагаше с доста на брой самострели, затова всеки арбалетчик разполагаше с неколцина помощници-зареждачи. Болтовете шурнаха като порой срещу пещерните безумци. Но въпреки това ефектът се оказа дори под очакваното. Разбира се, джуджешките доспехи бяха яки, но чак толкова!
Легатът удари отново с катапулти, подсили стрелците... като че ли почнаха да падат повече противници. Това вече беше друга работа!
Командирът на човешката армия напрегнато чакаше ответа на джуджетата. Всъщност, беше подготвил резервен план.
Джуджетата хукнаха още по-бързо напред.
"Ха така! Безсмислено е да се провежда отвличаща маневра" -съобрази легатът. Очевидно резервният план щеше да му осигури още по-лесна победа.
- Кохорти, напред!
Строят легионери трепна и потече срещу врага - манипула подир манипула. Хирдът бе трудно маневрираща единица, метежниците сами се набутваха в устата на вълка. Колкото и храбри да бяха, колкото и омраза да грееше кръвта им -предимството винаги бе на страната на професионалистите с хладен разум.
Джуджетата почти нямаха стрелци - може би стотина, не повече. Намираха се в третите редици и запращаха болтове над главите на другарите си - малко вероятно бе да уцелят.
Легионерите все пак вдигнаха щитове.
На побелялото от снега поле правилните четириъгълници на войските бързо се сближаваха. Империята имаше защо да се гордее с легионите си - никой не наруши строя.
Манипулите леко разредиха редиците си, за да постъпят така, както бяха обучени - първата редица с все сили запраща сулиците по противника и отстъпва през строя в дълбочината на фалангата, сменя ги втората, третата, четвъртата редица... После дългите копия щяха да се забият в хирда, мечовете да секат вражеските копия... Започна истинската сеч.
Тържествуващ рев от стотици и стотици гърла. Легионните знамена се вееха сякаш и от издишания от войниците въздух.
Пороят къси метателни копия заля джуджетата. Разбира се, това не разкъса строя, но забилите се в щитовете сулици тегнеха на подземните воини, а под краката им се търкулнаха коварни, способни да спънат, топки от пясъчник - "дар" от имперските прашкари.