Роговете затръбиха, давайки сигнал на манипулите. Първите се отдръпнаха назад, за да сторят път на второсшелонните - легатът нямаше никакво намерение да губи хора в същински ръкопашен бой, преди да е стоварил върху врага всичко, което предполагаше най-безкръвна победа. Безкръвна за човеците, разбира се.
Джуджетата извънредно рядко се предаваха в плен.
В този момент хирдът сякаш като един скочи напред и едва не смачка близката манипула. Центурионът на своя глава даде команда за маневра настрани. Легатът, който видя това, се стресна, но след минута му олекна - войниците хладнокръвно и организирано се разминаха с освирепелите метежници.
Какво пък, планът за боя бе съставен така, че да може да се импровизира. Легатът даде знак на сигналчиците, които надигнаха тръби и рогове.
Воините не спираха да хвърлят по хирда камъни от прашките, стрели от арбалети и сулици. Манипулите им тръгнаха настрани, но без да се снишават в деретата. Открито почнаха да заобикалят джуджетата откъм фланговете. Пред набралия скорост хирд изникна първата линия с рова и стобора - опълчението без остатък беше прехвърлено междувременно напред. Легатът се беше отказал от твърде сложния замисъл да вкара джуджетата между двете отбранителни линии и да ги разстреля с арбалети. По негова преценка хирдът сам щеше да си строши зъбите заедно с главите, защото фалангите на врага продължаваха тъпо и упорито да настъпват, без да обръщат внимание, че само след броени минути ще бъдат обкръжени.
Бодлив ураган стрели и болтове шибаше хирда в лице, удряше по щитовете, мъртво захванати с вериги, и по шлемовете, като има-няма намираше прорезите пред очите и поваляше поредния воин на Каменния престол. Все по-близо и по-близо до оградата и плиткия изкоп...
Центурионите готвеха хората си за ръкопашна отбрана. Опълченците прехвърляха от ръка в ръка алебарди - най-доброто оръжие против обкованите с броня ниски здравеняци. Някои войници носеха тежки секири, подобни на джуджешките.
Командирите търпеливо чакаха хирдът най-сетне да наруши строя -инак не бе възможно да се щурмува оградата.
Подземните воини продължаваха напред, без никакво колебание. Имперските легиони израстваха зад гърбовете им.
Легатът почна да изпитва смътна тревога. Не разбра защо.
Ясно се виждаше, че битката вече е спечелена, при това с малко загуби.
В този миг нещо ослепително засия над хирда и противникът екзалтирано се развика:
- Драгнир! Драгнир! Драгнир!
Щитовете паднаха долу, строят се разпадна на бясна, обкована с броня до очите тълпа, която се втурна напред... и тръгна да помита и да събаря колове, легионери, опълченци... Да, алебардите удряха по шлемове, нараменници, нагръдници. Някой джуджета падаха, техните си другари ги тъпчеха без жал. Но повечето... повечето сякаш бяха омагьосани - стоманата на имперските оръжия отхвърчаше като от наковалня, често се чупеха остриета.
Опълченците изведнъж се сбутаха толкова нагъсто, че си пречеха да маневрират и да се сменят редица по редица, да запълват дупките от падналите.
Секирите на джуджетата обаче почнаха да святкат като спици на препуснала карета. Само подир няколко минути в човешкия строй се разнесе подхващан от все повече и повече гърла вопъл. Вопъл на отчаяние. Така би могъл да вие смъртно ранен звяр.
Линията им бе разкъсана наведнъж на десетки места.
- Резерви - изръмжа легатът, когато джуджетата хукнаха право към палатката му, очевидно забелязали знамената на командира и устремили се да обезглавят човешката армия.
Охраната на легата се сблъска с джуджетата. Опитните ветерани насочиха копия, но първият подземен воин с див смях сам се хвърли на тях. Бронята му издържа три остриета, но четвъртото намери съчленение в доспехите. Бликна кръв, но джуджето разцепи главата на своя убиец и посече още двамина, преди да го довършат с боен чук по шлема.
Накрая падна върху труповете на легионерите и кръвта му се смеси с тяхната - червена топла кръв, неразличима, еднаква за почти всички същества, които дишаха въздуха на този свят.
Всяко убито джудже излизаше скъпо на хората.
Когато легионите удариха, Опълчението вече беше разпиляно. Хирдът отново се сви, този път в два стоманени юмрука, и зае позиции зад втория стобор. Приближилите се кохорти бяха обсипани с град стрели - от пленените арбалети.
А после през рова прелетя разкъсаното легатско знаме, заедно с обезобразен труп. когото разпознаха само по доспехите. Беше самият легат.
Кохортите трепнаха. Центурионите си завикаха, за да се помъчат да съгласуват действията си, но някаква неочаквана сприхавост им попречи да се чуят, при все че имаше строга йерархия и командващ офицер трябваше да стане центурионът на първа кохорта от легиона с по-малък армейски номер. Вместо това, в разрез с основното правило, което всеки войник знаеше отлично още от новобранец, центурионите почнаха да командват хората си така, сякаш бяха сами на цялото бойно поле.