Ударът на хирда не закъсня. Двете фаланги стиснаха разбърканата войнишка маса като с клещи. Копията на джуджетата не пропускаха да се забият в меко месо, пробивайки доспехите на легионерите. Копията на кохортите се чупеха, пречеха на самите войници, легонерите се спъваха и падаха. Непохватно изваждани от ножниците мечове нанасяха неволни рани на съседа отляво. На места в човешкия строй избухнаха свади...
Кохортите почнаха да отстъпват към гората. Все още имаха числено превъзходство, но двата юмрука-фаланги на хирда ги бъхтеха, нахвърляха се като зли псета срещу стъписана мечка. Една по една от общия строй на легионите се откъртваха отделни манипули - джуджетата ги прегазваха като суха тръстика, без да се забавят никак.
Над редиците на войската на Каменния престол като призрачно знаме се вееше чудат диамантен блясък.
Само недостигът на бойци не позволи на подземното племе да обкръжат човешките воини. Оцелелите, неорганизирани кохорти открито побягнаха.
Още преди мръкнало хирдът беше победил. Десет хиляди трупа на хумануси останаха на разкаляния и окървавен сняг.
Пътят към сърцето на Империята бе открит.
Това струваше на Каменния престол само двеста джуджешки живота.
ЧЕТЕРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Междината наистина бе откачила - Клара вече не се съмняваше. Познатите пътеки свършваха с провали към Нищото.
Освен това всички твари от междуреалността сякаш бяха сметнали за свой дълг да излеят породената от страх ярост върху отряда на вълшебницата. Тварите бягаха в паника, а по пътя си нападаха всичко - даже себеподобни. Стомана и магия с мъка си пробиваха път през пространството извън световете, където нямаше нито ден, нито нощ, не светеше слънце, нс мъждукаха звезди, липсваше мекия блясък на една или повече луни.
Мелвил беше със счупена ръка, Евис хвърляше всички сила да го изцели, но заклинанията играеха номера още повече от преди. Райна, Клара и Егмонт също губеха кръв от порезните си рани, получени от хищни храсти, жзашпаупати и други "прекрасни" създания.
Главният противник, козокраките твари, не се виждаше никакъв и никъде.
Пътеките се разклоняваха, израстваха пред очите на уморените магове и ставаше все по-трудно да се налучка вярната, която водеше към Мелиин.
Разгорещената Евис предложи да зарежат всичко друго и да се насочат направо към Пътя, което не се прие, защото бе чисто самоубийство.
В един от кратките моменти на затишие, Клара в дрямката си получи странно видение: небесата над света на Мелиин се превърнаха в кипящо море от кръв и оттам към земята слизаше човек в скромно сиво наметало. Той говореше, взирайки се в лежащия пред краката му изтерзан свят, говореше без думи, само с мисъл: "Пророчествата се сбъднаха, чашата се препълни. Аз се върнах."
В съня си Клара бе убедена, че тези слова са били чути от всички обитатели на северната земя.
- Ама и ти намери време да сънуваш... - потръпна пребледнялата Евис, когато Клара сподели с другарите си видението.
Магьосницата сви рамене. От близкия храсталак - кой го знае дали бе растение или скелет на животно - изпълзя лилава змия,
Клара плю към нея. Във въздуха слюнката се превърна в оловно топче за самострел или прашка. Гадината бързо се шмугна обратно.
- Сигурно много дивотии съм изчела покрай Аглая - опита се да се пошегува Клара.
- Какво общо има това? - вдигна вежда Егмонт.
- Аля вярва в Спасителя - мрачно обясни вълшебницата.
Мелвил се намръщи от болка, костта му зарастваше прекалено бавно. - Да не искаш да кажеш, че всичко това е истина?
- Нищо не искам да кажа - тросна се Клара. - Просто споделям какво сънувах.
- Хм - изсумтя Егмонт. - Подобна легенда е разпространена в още няколко свята. Но ние познаваме доста богове в доста светове... Има ли наистина вероятност във известната ни вселена да се е пръкнал нов?
- Кой знае... Не съм специалист по мелиинските суеверия.
Помня само за пророчествата за двамата Братя и за последния грях, която щял да препълни някаква си чаша... Но не мисля, че това ще ни даде ключ към победа над козокраките. Нали за тяхната кожа сме тръгнали, а не да си блъскаме главите над предсказания на пророци.