- Ами мен защо не ме бяха провесили заедно с другите?
- Много ли ти се иска? - отряза го Силвия. - Аз те прикрих, ти какво си мислиш. Калпава магия беше, дядо ми щеше да ми скъса ушите за такива изпълнения, ама той... той... той остана под кулата в Хва-хва-лин, хлъц, ааааа... - Силвия изведнъж ревна с глас и заби чело в лакътя на Сивия боец.
Стъписаният Кицум непохватно погали плачещото момиче, което нареждаше нещо неразбираемо и постепенно се успокояваше. Заедно с това стана ясна и речта й: - ...хитри сме били, нали... Да преварим другите ордени... Хак ни е сега, за нищо не ставаме. А голям мерак беше и трите велики меча да съберем наведнъж, хлъц!
- Трите? Какви три меча? - наостри уши Кицум. - Не бяха ли само два?
- Тц, хлъц. Не са. Устойчивите системи винаги са троични.
Просто никой не е знаел за Третия.
- И кой е той?
Момичето не отвърна веднага. Когато спря да хълца, вдигна лице към стария наемник и дълго го гледа в очите. Не го наблюдаваше като магьосница, а като обикновено уплашено дете.
- Мечът на Господаря на Пороя.
- Ох...
- Ти знаеш за Дървения и Диамантения, Сиви. Те са били оръжията на възмездието. Третият - също. Бил е породен от еманацията на първите два. Оказал се още по-разрушителен от родителите си. Така де - Имелсторн и Драгнир се мразят, значи и чедото им станало от чиста омраза, омраза към всичко живо... И този меч си намерил Пазител.
- Господарят на Пороя.
- Същият.
- Кой е бил той?
Силвия въздъхна.
- Наш. Маг от Орден Арк. Ренегат. Ние заради това толкова се мъчехме да го унищожим. Той ни беше обявил война. Третият меч му даваше грамадна сила. Дори му позволяваше от време на време да става човек. Тогава обикаляше из Империята и учеше даровити деца на магия извън ордените...
Кицум бавно кимна.
- До последно се съмнявах - рече той, - че това са били басни и празни легенди.
- Не са.
- Къде е мечът?
- Скрих го. Много тежък ми се видя... Кицум, трябва да настигнем онези обезумели Дану. Ще ми помогнеш ли?
- Разбира се. Пък някой ден, когато станеш командор на Арк... надявам се да не го забравиш. Пък и тайна ми издаде...
Силвия се намръщи.
- Най-вероятно ще загинем и двамата. А от мен командор няма да излезе. Не ме обичат останалите от Дъгата. Оная извратена Сежес... - Момичето се изчерви и довърши: - Тайни! Кому са нужни тайните сега? А и после? Ако светът ни не загине, вече никога няма да е същият...
- Добре - разкърши рамене Кицум. - Да не се бавим. Имаш ли обаче някаква идея как да надвием нашата данка, която държи Дървения меч? Струва ми се работа за поне двайсет легиона.
- Разчитам на силата на Черния меч.
Вървяха бързо и привечер стигнаха до голямо разорено от Дану село. Същите бесилки, разпрани кореми, обезобразени гениталии... Кицум се беше овладял достатъчно, за да устои на кошмарните гледки.
Но все пак хлъцна, когато видя изгорената Църква.
Сред пепелищата бе оцеляла единствено иконата на Спасителя. И тази икона плачеше с кървави сълзи.
Имперската армия се движеше към следващата си цел -щабквартирата на Орден Солей. Вестите за победите на повелителя се разнасяха по-бързо от зимния вятър. Поданиците на короната реагираха различно. Повечето се присъединяваха към легионните колони. Но имаше и такива, които напускаха домовете си, сякаш бягаха от настъпващ враг. Едно такова градче Императорът заповяда да бъде подпалено. Войниците обаче не се постараха особено, а и Императорът се чувстваше облекчен - бе благодарен на съдбата, че не му се наложи да реже глави на площада.
Легионите маршируваха към поредната магическа кула.
Но внезапно последва заповед да се спре за стануване - посред бял ден. Заповедта бе странна - никакво окопаване, никакви палатки, само разпалени огньове и опънати срещу вятъра платнища. Обичайната стража - тройно подсилена.
Единствено шатрата на Императора се кипреше над спрялото множество - гора от копия и знамена.
Втори легат Фесис, който се беше отбил да се види с отряда на центурион Фарг, бе спешно повикан при владетеля.
Императорът стоеше пред магическото огледало.
- Погледни - каза през зъби на влезлия с поклон Сив боец. Фесис погледна и очите му се присвиха, лицето стана сурово.
- Кажи ми какво виждаш. Дали и аз виждам същото.
За първи път вълшебникът от Долината чу някакви странни нотки в гласа на Императора. Като че ли болка... и отчаяние?
- Дану изгарят села, Императоре мой. И зверски убиват хората.
- Точно така! - владетелят удари с юмрук походната маса с картите. - Трябва да ги спрем!