Господин Онфим бе много недоволен. Той мрачно обходи малкия керван и нацупено преброи сандъците с цирково имущество. Артистите се бояха да въздъхнат по-шумно, а пък Ахата не смееше изобщо да диша.
- Видяхте ли какво направихте бе, мързеливци! - заяви собственикът на цирка. - Трябва да зарежем вашата каруца, некадърни, тъпи немарливци...
Ще ме разорите, говеда с говеда! Знаете ли колко струваше този фургон, а?! Кълна се в Божествената мъдрост, съжалявам, че не ви изпъдих по-рано, та да пукнете под Пороя! Артисти като вас мога да намеря на кой да е панаир, а толкова хубав фургон откъде ще взема!?
Никой не дръзна да напомни на господин Онфим, че ако си беше развързал кесията за едно защитно заклинание - пропуск срещу авларите, всичко щеше да е наред. За артистите остана загадка на какво бе разчитал собственикът на цирка. И малките деца знаеха, че стражите на Кутул не пропускат да нападнат незащитена плячка.
Всички от челния фургон стояха със сведени глави пред беснеещия си господар. До един имаха рани. Нодлик притискаше окървавен парцал към ухото си, от което май не бе останало много. Кицум се беше сдобил с дълбоки рани по врата и плешивото теме. Евелина превързваше лявата си ръка...
Мълчаха и гледаха в земята. Бяха се защитавали с всички сили. Но добре познаваха господин Онфим и не смееха дума да обелят. Собственикът на странстващия цирк като нищо можеше да ги изостави тук. А гората - поне за човешките същества -не бе никакво укритие от Пороя.
Господин Онфим продължи са крачи напред-назад около фургона. Озърна се на изток - стената гранатови облаци се беше издигнала застрашително високо. Там върлуваше Смъртта. Суболишката пустош и Остраг със сигурност вече бяха под Пороя. Никой не смееше да мисли какво става там в момента.
- Господин Онфим... - престраши се Евелина. Звучеше сълзливо и унизено, устните й се гърчеха и трепереха. - Моля ви... не ни погубвайте... Съжалете ни...
- Да ви съжаля ли? Ха-ха-ха! - изсумтя господарят. - Ако взема да ви жаля, сам ще попадна под Пороя, мерзавци такива... Ама хайде, от мен да мине. Разпрягайте конете! Всичко ще оставите тук. Вземете само най-необходимото! Сами сте си виновни - да бяхте стреляли по-точно! После ще си отработите зарязаното имущество...
Кицум, зад когото се криеше Ахата, измърмори нещо през зъби. Въпреки нареждането на Евелина обаче - „Ах, колко сте добър, господин Онфим" -собственикът на цирка го чу. Веднага пристъпи към клоуна и кресна в лицето му:
- Нещо искаше да кажеш ли, почитаеми Кицум? Или само ми се е сторило?
- Онфим гледаше хищно, но говореше убийствено учтиво. - Кажи де, не се спотайвай като мишка в сирене.
- Не, не... Нищо...
- Значи ми се е сторило - изсъска Онфим. - Хайде, мърдайте, плужеци! Няма да ви чакам дълго!
Ахата най-лесно си стегна багажа - тя не притежаваше нищо освен едно малко вързопче парцали, които минаваха за дрехи. Окъсаните ботушки бяха на краката й - нищо друго нямаше. Трош въздъхна над стоманените си гири. Господин Онфим го утеши, че ще му намери достатъчно големи и тежки камъни. Евелина обаче изведнъж писна и занарежда:
- Роклите ми! С какво ще излизам пред публиката?! Господин Онфим!
- Задръж една, кучко! - побесня собственикът. - Всичко останало го хвърли! По-живо!
Потеглиха. В просторния господарски фургон стана тясно. Но само за артистите. Господин Онфим не им отстъпи и педя от своето място, затова Еремий и братчетата-акробатчета с псувни и мърморене се посвиха. Тук и Ток опитаха да протестират, обаче Кицум ловко им тегли по един лакът и ругатните секнаха.
Впрегнаха оцелелите коне и претовареният фургон се задруса по друма като че ли по-бързо отпреди. Право на изток.
Ахата тутакси бе сритана и пратена да чисти казаните, като в добавка отнесе един лакът за сметка на клоуна. Момичето кротко избърса разкървавения си нос и се зае със задълженията си.
Нощта ги настигаше. На капрата запалиха фенери. Ахата привърши с казаните и почна да готви, зорко надзиравана от Таниша.
Девойката Дану изобщо не мислеше за манджи и казани, бе забравила Пороя, дори тайната на Кицум някак бе избледняла. Близостта на Immilsboounn я побъркваше. Едно от чудесата на народа й лежеше на една ръка разстояние от нея. За вътрешния взор на Ахата сандъците и железните им обковки бяха като мъгла, скрепените с магия катинари не й пречеха да вижда сиянието на съкровището, превърнало се в плячка на Онфим.
"Immilsboourm е тук! Тук! Аз съм дъщерята на Дану, ще намеря сили да го достигна!"
Посърна. По същия начин някога си беше казвала за плена и робството. Къде бе отишла вярата й в избавлението от хуманусите...