Выбрать главу

- Хората не са пришълци. Просто сме били прокудени, а после сме се върнали пак. Това е истината. Повелителю, настъпващите отряди на Дану и джуджетата носят със себе си своите вълшебни светини - внезапно смени темата Сежес. - Известно ли ти е това?

- Повече от известно.

- Ти имаш силата да разгромиш метежниците и да завладееш Мечовете. Въпреки че никой не знае какво после следва да се прави с тях... Орден Арк знаеше, но Арк е унищожен.

- Унищожен?! - Императорът се облещи от изненада. - Как?

От кого? Кога?

- Съвсем неотдавна. Съсипа ги бивш техен човек. Маг-ренегат. Тъй наречения Господар на Гибелния порой. Той отмъсти на старите си събратя, но и сам загина. И знаеш ли кой го погуби? Служителите от Църквата на Спасителя. Техните боядисани дъски изведнъж придобиха вълшебна сила, която не се поддава на проучване с нашите методи... И като споменах Спасителя... Императоре мой, слуховете, които разпространява архиепископът, изобщо не са празни бръщолевици. Наистина е бил извършен Последният Грях и сега Спасителят е на път да дойде отново.

- Ти вярваш ли в тези детски приказчици, Сежес? - с кух глас попита Императорът.

Вълшебницата сви рамене.

- Вече не зная на какво да вярвам... Ние се мъчехме да отблъснем Врага... и някак успяхме, като че ли получихме неочаквана подкрепа. Което може да е поради причини в техния... хм, лагер. Но скоро тварите ще подновят щурма. Изглежда на теб ще ти се наложи да се справиш с Дървения и Диамантения меч.

Добре би било да унищожиш и двете оръжия, но се страхувам, че в целия свят надали ще се намери вълшебник, способен да го направи.

Фесис вдигна вежди. Нито Сежес, нито Императорът забелязаха това.

- Това е, повелителю - промълви Сежес. - Искаме мир с теб. Разрушаването на кулите ни омаломощава. Ще приемем всички разумни условия за бъдещия ни статус в държавата. Ще... ще поискаме прошка. Няма повече да има трибунали на ордените, които да произнасят присъди, без ти да имаш правото на помилване... Съгласни сме и на... А! Ах! Ааах!

- Фесис! Какво й става?!

Магьосницата бе станала мъртвешки бледа. Тя залитна, двамата млади мъже едва успяха да я подхванат да не падне.

- Не знам, Императоре мой! Пратиха й някакво съобщение...

- Сежес, престани с твоите номера!

- Повелителю... моля за извинение... позволете ми да се оттегля... Врагът е почнал нова атака... Помнете думите ми, Императоре мой!

Тялото й се покри със светещ пашкул от перлени нишки-мълнии, сетне се сгърчи като в жестока конвулсия и изчезна с пукот.

Императорът и Фесис се спогледаха.

- Истината ли ни каза тя, Фесис?

- О, да, Императоре мой. Откъм опакото на нашия свят става нещо... Извинете ме, но кръвта ми се вледенява...

- Седни, втори легат, пребледнял си като нея преди малко. -Фесис благодарно се тръшна в стола. Усещаше снагата си като мека кашкавалена пита.

Императорът направи няколко крачки напред-назад. Пое си дълбоко въздух, досущ както го правеха осъдените на обесване, когато им надяваха клупа.

- Остава ни само едно, приятелю Фесис - произнесе владетелят. - Да изпълним дълга си и да завладеем Мечовете.

- Те могат сами по себе си да разкъсат света.

- Ще го имаме предвид. Променяме плановете. Тръгваме да пресрещнем Дану. Опасно е да се осланям само на разсъдъка си, когато се сблъскват такива Сили - добави замислено. Тръсна глава. - И още нещо, прати вестоносец до негово преосвещенство. Ти ще напишеш писмото, прецени какво е необходимо да му съобщиш и какво не му се полага да знае. Покажи ми го за подпис. Искам посланието до един час. Това е. И нека ни помага Спасителят, в когото не вярвам, както и... - Императорът погледна бялата рицарска ръкавица от кост на незнаен звяр.

* * *

Отрядът на горските воини вървеше леко и весело. Дану в движение превземаха селца и градчета, вземаха провизии и продължаваха, без да губят време да отмъщават на жалките хумануси. Ако някой им попаднеше под ръка, меч и стрела -убиваха го бързо и безболезнено. Засега си позволяваха да бъдат милосърдни. Но после, когато разбиеха главните сили на човеците, цялата страна щеше да падне под огън и меч. Щяха да ожънат плевелите на хуманусовия род с огнен сърп!

За ден покриваха разстояние от три-четири прехода, без да обръщат внимание на злите виелици, донесени от северния вятър. Сякаш на нозете им бяха поникнали криле.

Имелсторн изпиваше умората им, вливаше сили, водеше ги от ръката на Приносителката, великата Сеамни Оектакан.

Никой не се съмняваше в победата. Никой не се съмняваше във Възраждането на Истинния лес и целия древен народ. Нищо, че бяха останали малцина. Когато загинеха всички хумануси, една двойка Дану щеше да е достатъчна.