Разбира се, после можеше да се появят изневиделица пълчища орки, гоблини, коболди и други низши племена. Сеамни-Ахата обаче бе сигурна, че Дървеният меч щеше да им подскаже верния път. След унищожаването на хуманусите Дану щяха да са заети да раждат и да възпитават деца, не да воюват...
Мечът обаче не даваше обяснения даже на Приносителката си. Сеамни искаше да вярва, че мълчанието му по този въпрос не е пренебрежение, че Имелсторн желае именно възраждането на Дану и Друнга, че не цели единствено и само разрушение и смърт...
Ахата си спомни последния град, през който минаха. Беше изоставен. Вратите на къщите зееха, прозорците изглеждаха като очи на слепец. Тук-там догаряха пожари, избухнали от недоугасени огнища. По улиците се търкаляше изтървана в бързината покъщнина, багаж, жалки дрешки, уродливи играчки на уродливите хуманусови деца... Едно дете плачеше на ъгъла, зарязано на произвола на съдбата - близо до площада.
Човешкото дете плачеше и този плач преряза Сеамни през сърцето. Този плач щеше да звучи над мъртвите хуманусови градове и след Великата победа. Този плач щеше да попречи на мястото на мръсните улици да се извисят към небето величествените и свободни гори на Дану.
Значи това ревливо хлапе трябваше да млъкне! Навеки! Още сега!
Отрядът Дану вече бе напуснал градчето, но Ахата продължаваше духом да търси детето сред сергиите на търговците. Накрая го намери - сополиво момченце на около четири години, което прегракнало викаше мама.
Тя вдигна Дървения меч. Плачът я измъчваше. Главата й се цепеше от този рев...
Хленченето внезапно млъкна. Дребосъчето я беше видяло. Сълзичките му пресъхнаха, върху личицето се появи щастлива усмивка. Детето протегна напред ръчички и каза:
- Мама!
И хукна право към нея.
Сякаш гръм я удари. Острието на Имелсторн клюмна... а сетне от дръжката по ръката на Сеамни се шмугна вълна златистозелено сияние:
От какво си стъписана?! От жал? Неее! Ти си стъписана от гняв! Това изродче те нарече майка! Това плъхче, тази недорасла хуманусова твар! Добре, прояви милост. Убий го бързо. И без туй ще пукне - дали от глад и жажда, дали от зъбите на хищните зверове.
Мечът поведе Сеамни. Беше му все едно кого ще посича -воин или хлапе, стига да е враг. Всеки хуманус е враг на народа Дану. Присъдата е смърт!
...Трош - той също гледаше с детски очи. И молеше. И викаше нещо за обич. И даже не прокле мъчителката си, а само пищеше и плачеше, викайки "Защо, защо, защоооо!"...
"Мръсна човешка отрепка! Всички са мерзост - до един! Присъдата е произнесена и не подлежи на обжалване!"
...А хлапенцето вече бе съвсем близо. В очичките святкаше радост. Мама се е сетила за него, мама се е върнала.
Сеамни по-здраво стисна дръжката на меча.
"Няма да го боли. Дори няма да усети какво е станало. Само ще замахна по-силно и по-бързо. И по-точно. Ще умре щастливо.
Не като онези деца Дану на арената в Императорския дворец."
Чий беше този глас?
- Не - внезапно чу Ахата. Говореше суров мъжки глас от юношеско гърло. Бе човек, който не беше имал детство.
Закована в стомана ръка спря тичащото момченце. И то някак изведнъж притихна, загледа плахо, притисна се към бронирания крак на воина. Погледна към Сеамни стреснато.
Воинът й се стори смътно познат. Висок, тъмнокос, без шлем, с изкован върху доспехите си василиск - омразният герб на Империята.
- Коя си ти? - попита той.
Девойката не смогна веднага да му отговори - омразата я задушаваше.
- Не ти е нужно моето име... - изцеди от себе си тя. - Ще се биеш ли? Бързаш да идеш в отвъдното? Добре, така да бъде. Без теб ще стане по-чист въздуха, проклетнико. Сражавай се и се гордей, че Сеамни Оектакан ти е оказала честта да се бие с теб! Въпреки че би било редно да те заколя като шопар!
- Сеамни... - повтори воинът. Студените му очи странно се промениха. Уплашен? - Твърде сигурна си в Дървения меч, доблестна девойко. Ала знайно е, че побеждават не оръжията,
побеждават бойците. Освен това държа изкован от джуджета меч, а той сигурно ще си спомни за отдавнашния враг на подземното племе, така че ще сме почти равни. Да се бием, Сеамни. Да се сразим... колкото и да не искам да кръстосвам оръжие именно с теб.
- Защо? - неволно попита Ахата. Очите на младия мъж я омайваха. С какво? Или това прималяване се дължеше на предвкусването от убийството на този самонадеян хуманус? От това как кръвта му ще потече по острието на Имелсторн.
- Защото веднъж вече те убивах...