Тя мигна и магията на очите му се разсея. Но заедно с това изчезнаха и гневът, и омразата.
Противникът й въздъхна и промълви:
- Не ме ли позна? Не си ли спомняш? Червеният пясък на арената в Мелиин. Моят тъп сатър. Как те ударих по шията...
Докосни белега си, Сеамни, спомни си всичко това, за което ти говоря.
Ахата се стъписа и обърка.
- За какво говориш?! Кой си ти...
Високото му чело - кожата му бе бледа като мрамор - се проряза от бръчки.
- Аз съм Императорът. Тогава, когато те убивах, бях принц.
- Как се казваш?
- Нямам име. Императорите нямат имена. Никога не ми е липсвало. Но сега... - воинът докосна с бялата си рицарска ръкавица, която не се вписваше в доспехите му, главицата на детето. Галеше го. - Сега искам отново да имам име. Дай ми име, доблестна Дану. За да можем да говорим.
Тя изумено го гледаше. После гневът плисна, чак я накара да се олюлее.
- Какво?! Чистокръвната Дану, Приносителката на меча, ще кръщава някакво си полуживотно? За да си говорим? Ти да не си откачил, мръсен хуманус?! Или просто печелиш време, иска ти се да поживееш още малко?
- Не. Не печеля време. Давам ти време - за да си спомниш всичко. Добре... Хайде фъстъче, тичай и се скрий ей в онази голяма бяла къща. Ние ще си поиграем с тази хубава кака...
Детето послушно се обърна и затрополи с крачета към изоставената резиденция с имперски герб на фасадата.
Сеамни атакува незабавно. Имелсторн крещеше в ума й, че малкият плъх не бива да се измъкне.
Дървеният меч се засили, готов да помете половината град.
И се удари в непреодолимо препятствие - в стоманения меч на Императора. Телата на дуелиращите се залитнаха напред. Лицата им изведнъж се оказаха на една педя разстояние.
Момченцето беше изприпкало до резиденцията и се притискаше към белокаменната стена.
Сеамни се усети, че стоят от половин минута с противника, без да помръдват.
Той прошепна - тя усети дъха му по лицето си:
- Няма смисъл от този бой, Сеамни. Няма чест в убийството на деца. В убийството на невинен и невъоръжен няма нищо друго освен позор. Виновен съм пред теб. Виновен съм пред вас. Виновен съм пред себе си.
В дъхът му нямаше нищо неприятно. А и очите - бяха топли, живи. И изпълнени с непознат за нея копнеж.
- Искам да изкупя вината си, Сеамни...
Наистина беше копнеж. Страст. И то такава, която не предизвиква гняв и желание да убиеш насилника - може да не е посегнал, но го е пожелал! - а вместо това Ахата почувства подтик гордо да вирне глава, да разкърши рамене и да пропее на висок глас, че е красива, че е желана... Завиждайте ми, аз съм хубава!
Призрачната кръв на Дървения меч на тласъци проникна в жилите й - много повече приличаше на изнасилване, отколкото погледа на младия мъж без име - и вля обезумяваща доза омраза.
Сеамни натисна. Императорът не трепваше. Тя отскочи, завъртя оръжието - удар!
Трябваше да му е отнесла главата - но дървеното острие отново срещна стоманеното.
Сеамни удари пак. И пак, и пак...
- Да спрем убийствата, Сеамни. Нека поговорим. Имаме какво да си кажем...
Човекът бе блокирал удара й и сега бавно притискаше китката й надолу, като почти я изкълчваше, за да накара пръстите й да се разтворят и Имелсторн да падне.
Ахата изстена, стонът премина в ръмжене, тя се отскубна от хватката на хумануса, отблъсна го, замах - Дървеният меч с бръмчене разсече въздуха и върхът му остави на челото на Императора тънък и неестествено равен разрез.
- Ето ти! - изкрещя Сеамни.
Съжаляваше, че наоколо нямаше неколцина стрелци-Дану.
Тогава вождът на хората щеше да живее още колкото й трябва на една стрела да прелети разстоянието от лъка до белязаното му чело. Вървеше бой не на живот, а на смърт, бой без правила, без условностите "честно-нечестно".
Очакваше, че той ще изохка, ще изсъска проклятие. Но Императорът само слабо се усмихна. А сетне развъртя своя меч. Стоманени ветрила и вихрушки обкръжиха дървеното острие и самата Сеамни.
Девойката отстъпваше крачка подир крачка назад и с мъка отбиваше атаките. По-точно Имелсторн ги отбиваше. Сеамни се беше разтворила в златистото му сияние, беше се отдала на светинята на своя народ.
Замръзналото до стената на бялата къща момче омагьосано гледаше схватката.
Императорът на хората настъпваше. Няколко пъти бе имал възможността да я прониже, но тогава мечът му се забавяше, острието само леко докосваше доспехите на девойката - като милувка. После тутакси се отдръпваше и парираше яростните контраудари на Имелсторн, който побесняваше от тези жестове:
Как?! Низшата твар ми показва великодушие?! ШАДИ моята Приносителка?! Ще платиш за това, хуманус, ще платиш, ЩЕ ПЛАТИШ!!!