Девойката потръпна и сподели с учителя си своите впечатление, но Акциум само поклати глава.
- Бедата още е далеч от нас, Тави. Скъпите ни гости отново атакуват Седмоцветието. Още не са почнали истинския пробив, засега само провеждат отвличаща маневра. Те чакат ние да предприемем нещо. Главният им удар ще е тук. Да не хабим сили предварително. Нека почнат първи. Ако съкрушат магоратниците на Дъгата - ще срещнат нас.
- Но... знаменията - проплака Тави. - Тази сутрин ходих да проверя капаните. И видях облак скакалци. Скакалци! През зимата!
Лицето на Акциум помръкна.
- И аз ги забелязах.
- Летят на облаци! Кацат по гората и я гризат, гризат, гризат... остават голи оглозгани дънери без клонки като след пожар! Аз изгорих три рояка, но колко други са минали далеч от нас?!
- Недей, недей, момиче. Не плачи. Да, знамения има... за пришествието на Спасителя. Безсилни сме да предотвратим това...
- Сънувах... - изхълца девойката, - че отново се гавря с мъртвия свещеник, скверня тялото му с некромантия... Учителю, ами ако тази моя постъпка е била... Последният грях?!
- Стига, престани! Престани! Стига си поемала цялата вина на света! Последният грях може да е бил извършен, от който и да е по света! Някой хойкаджия може да е направил поредната си мръсотия. Или дребен крадец да е отмъкнал нещо от сергия на пазара. Избий си това от главата! Имаме съвсем реален враг, да не се разсейваме заради знаменията.
- Ще се постарая - унило отвърна Тави, бършейки сълзите си.
Сидри стоеше като треснат от гръм. Не можеше да повярва на очите си.
Целият хирд мълчаливо зяпаше заснежените развалини на столицата, омразният хуманусов град, който желаеха да разорят, да удавят в кръв и пожари... А ето че някаква неведома сила бе ударила първа. И то как ударила!
Дори подивели кучета не бродеха сред овъглените руини, покрити като с мъртвешки саван от мразовити преспи.
Джуджетата предпазливо навлязоха в онова, което някога се бе наричало Мелиин. Никой не пророни и дума, но някак се чувстваха... ограбени. Кой бе отнел славата им на покорители на хората?! Кой им бе изтръгнал от ръцете сладката чаша на отмъщението, подготвяна за последния пир в течение на векове?!
Чародеите сред воините нямаха отговор.
Хирдът премина крепостната стена през една дупка - никой не посмя дори крачка да направи към отворените крила на Северната порта.
Скоро се убедиха, че Смъртта беше изиграла на това място един от най-вдъхновените си танци. Под снега и пепелищата лежаха стотици, хиляди обгорени скелети. В Белия град - зарязано злато и скъпоценни камъни, пръснати по улиците, пак сред кости. Дворецът не се охраняваше нито от живи стражници, нито от заклинания.
Градът бе мъртъв. И прокълнат - щом нямаше следи от мародери.
Хирдът заотстъпва заднешком, когато стреснатите джуджета проумяха всичко това. Никой нямаше желание да пълни дисаги с плячка. Нямаше и кому да се отмъщава.
Преди да напуснат града, в който осезаемо се усещаше присъствието на неуспокоени призраци на безчет мъртъвци, Сидри все пак поби знамето на Каменния престол върху Двореца. Но всичко това стана без викове и радост, а някак крадешком. Джуджетата мрачно и подивяло гледаха провисналото в зимното безветрие платнище.
Сетне подземните воини с облекчение напуснаха зловещото забеляза пресни следи - беше преминала многобройна човешка войска. Хората бяха стояли на лагер допреди часове, а после бързо бяха го напуснали. Хирдът тръгна по дирята.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Облаци скакалци летяха на север - точно както го пишеше в Книгата на Спасителя. Дори и онези легионери, които не носеха под броните си скосен кръст, се разтреперваха. Мнозина се покръстваха - посред голото поле, често без свещеници, пред свои вярващи другари. Дружините на бароните се топяха като восъчни свещи, опълченците дезертираха. А и самите барони гледаха Императора с ококорени от ужас очи. Владетелят мълчеше, не преследваше бегълците, не устройваше показни екзекуции.
Нямаше смисъл да заплашва и наказва. Щом като утре този свят няма вече да го бъде, с какво можеш да уплашиш хората днес?
Легионите се влачеха през надигналата се виелица. И също се топяха.
Отчаяните доклади на легати и центуриони биваха посрещани от владетеля със свиване на рамене и неизменното:
"Продължавайте марша."
Императорът се надяваше, че ще се срещнат с отряда Дану преди цялата армия да се е разбягала.
Даже и през кратките почивки на войниците се даваше месо, изпичано в походните кухни-фургони, предвидливо качени на шейни. Пиеше се вино. Щъкаха евтини курви, на които се плащаше в злато като на куртизанки за благородното съсловие. Горяха оглозганата от скакалците гора. Пламъците се издигаха неестествено високо, сякаш бяха още едно знамение -предупреждаваха какви ще бъдат пожарите, когато Той реши да потопи света в огнен купел за пречистване.