Легатите псуваха и стискаха зъби - потъпкването на уставите все пак забавяше пълното разпадане на армията. Хранеха надеждата, че срещата с врага ще се отрази върху легионерите благотворно. Ако не друго, поне по здраво вкоренен навик щяха да се стегнат.
Императорът оставаше спокоен като камък.
"Войната с Дану няма смисъл. По-лесно би било да им се дадат територии, нещо като анклав, подобен на Волните... Ще се съгласят ли?"
- Скакалцииии! - диво заврещя някой в челото на колоната. Войниците почнаха да падат по лице. Облакът насекоми се движеше право срешу войската.
Без да прекъсва мислите си, Императорът вдигна лявата си ръка.
Облакът падна като дъжд от милиарди сухи мъртви телца.
След кратко объркване манипулите се заизправяха, центуриони и старши с укрепнали гласове ругаеха мързеливите. Армията тръгна малко по-бодро.
Императорът продължаваше да си задава наум въпроси и да си отговоря, да отхвърля идеи, да измисля нови. Какво да прави с джуджетата? Договор с Каменния престол? Връщане на Цар-планина и Хребета на скелетите? Хм...
Момичето. Девойката Дану. Сеамни Оектакан. Скоро щеше да я види.
"Семената на омразата трябва да паднат върху мъртва земя и да изгният. Стига толкова черни реколти. Би ли склонил Каменният престол да стане васал на Мелиинския Император?"
Императорът планираше бъдещия свят.
Стига светът да оцелееше.
На четвъртия ден от похода имперската войска срещна отряда на Дану.
Фесис яздеше от дясната страна на Императора. Свитата бавно обикаляше тила на строяващата се армия. Легионерите бяха паднали духом, когато високо в небето бяха забелязани да кръжат две черни чудовища. Ала в другия край на покритото с недълбок сняг поле се виждаше отрядът на Дану и това, както и очакваха командирите, малко стегна войската.
Легионите се строяваха за бой - трийсет хиляди души срещу сто и петдесетте горски воини. Дръзките бунтовници нямаше да устоят дори на един арбалетен залп.
Освен ако Дървеният меч не ги предпазеше.
Фесис не усещаше обаче никаква бойна магия. Вместо това го болеше сърцето - светът, към който беше успял да се привърже, сякаш наистина отиваше към неизбежния си край. Защото насреща вреше и клокочеше омразата на Имелсторн, а силата му бе невероятна. Това оръжие просто нямаше място под тези небеса.
Мечът изобщо нямаше място никъде, в никоя реалност, защото навсякъде би преследвал една и съща цел - пълно разрушение, смърт за всички. Такъв го бяха сътворили. Може би сам по себе си той не носеше вина за това.
Болеше го и за друго. Пътят към Долината бе изгубен. Вече нямаше друг дом, освен този, който бе готов да потъне - отначало в кошмарен хаос, а сетне и в небитието... Какво пък, навярно това щеше да мобилизира Фесис да се бори докрай.
"О, да! Да стана Великият Герой, Спасил Света! Момко, я се виж... Видя ли? Сега си трай! Нищо друго не ти остава, освен да умреш с чест. Пред всичките тези сили си повече от жалък..."
Фесис погледна към готовите за бой Дану.
Те стояха без никакви признаци за страх.
Самите те внушаваха страх.
- Следвай ме, Фесис! - Императорът насочи коня си през междините на легионните фаланги. - Бъди нащрек.
Волните изостанаха след предната линия лека пехота. Двама самотни ездачи бавно прекосяваха бялото поле. Отлична мишена за майсторите на лъка Дану.
Добре, нека се пробват.
Пробваха се. Петдесетина дълги, черни на фона на светлосивото небе стрели литнаха насреща в дълги дъги.
Фесис стисна Изкривяващия кристал. Стрелите избухнаха в пламъци, когато достигнаха невидимия купол на магическия щит над вълшебника и Императора.
Дану се отказаха да стрелят. Чакаха.
С всяка крачка Фесис все по-остро усещаше безумието на Дървения меч. Имелсторн се нуждаеше от човешка кръв така, както всяко растение, от тревичката до величествения дъб, копнееше за животворна влага. Кръвта бе бъдешата вода за Истинния лес на Дану.
На младежът му прилоша от злобното излъчване на Меча.
Виждаше лицата на противниците. Нечовешки, но обикновено с приятни за окото черти, сега Дану бяха погрознели от зверски гримаси. Под свъсените вежди святкаха очи... Празни очи.