Дървеният меч, притихнал и свил се от одевешния натиск на бялата ръкавица, се отзова незабавно.
- Мръсен хуманус! - изкрещя грозно девойката. - Приготви се да умреш! Този път наистина!
И тя атакува - Мечът атакува. Поведе я напред, замахна и едва не й изкълчи ръцете. Имелсторн нападаше, а Сеамни се развяваше след него като вързано за ефеса му знаменце.
Императорът успя да избегне стремителния прав удар -острието нзевистя покрай бузата му, по кожата лъхна хлад.
Втора атака. Хуманусът отново отбегна смъртта. Бе ловък като благородните воини Дану. Опасен враг. Опасен враг. Опасен...
Словата отекваха в съзнанието на Сеамни и се превръщаха в лишени от смисъл звуци - шум на неразумна боклучава човешка гора.
Трета атака! Сега...
Върхът на Дървения меч сцени куртката на императора, но в съшия миг бялата рицарска ръкавица стисна острието като клещи.
Топлите тъмни очи на младия повелител се оказаха съвсем близо до черните на Дану. Диханията на девойката и човекът се смесиха.
Имелсторн изпадна от отмалялата й китка. Сеамни като в унес, в просъница чу гласа на Императора:
- Вдигни го и да продължим преговорите.
Той не я държеше. Стоеше близо и я гледаше. От рамото му надолу по куртката се разширяваше влажно петно.
- Хайде, вземи си го - повтори хуманусът... не, човекът. Просто човек. Разумно същество. Не двукрак добитък. -Предлагам ви мир. Не искам повече да лея кръв!
- Ами... нашите земи? - Плах опит за съпротива, по-скоро по навик. Златистото сияние бе напуснало ума й, нищо не й пречеше да се вслушва в думите на този човек... на този млад мъж. Юноша с топли очи.
- Източните провинции са слабо населени. Ще ви стигнат ли?
- Да, но...
- Но? Виждам, че искаш да се биеш, дъще на Дану. Вземи Меча!
Куртката на гърдите му беше съвсем подгизнала. Тесните изящни китки на Сеамни внимателно се допряха до тялото му. Усетиха как трепнаха коравите мускули. Снага на воин. Чувстваше болката му, виждаше как той я понася.
- Моите воини...
- Избирай, Сеамни Приносителко. Или властта като Яснозряща, докато не бъдете смачкани от легионите ми, или...
- Или какво?
Лицето му бе съвсем близко до нейното. Шепот - въздухът гъделичка устните й:
- Или... това!
Ръцете му обгърнаха талията й, притиснаха девойката в нежна прегръдка. Сребристата ризница на Дану се обагри от човешката кръв.
Сеамни не се възпротиви. Знаеше какво ще последва - тя също го желаеше.
Фесис скришом подхвърли заклинание, което направи шатрата звуконепроницаема. Лекичко поклати глава. Бе наистина изненадан. И впечатлен.
Имаше за какво да уважава Императора. И да го чувства близък.
"А е даже по-млад и от мен..."
Джуджетата забелязаха врага отдалеч. Имперските легиони бяха застанали като стена на полето, фланговете на човешката войска се допираха до гъсти борови гори.
Това няма да ги спаси от Възмездието на Драгнир!
Завиха бойни рогове. Подземните воини не се криеха. Нека обреченият противник знае - хирдът тръгва в атака!
Но, какво е онова там?
Дану! Древният враг! По-омразен и по-проклет от жалките хумануси! Чудесно! С един удар - две глави. Наистина пребляскава победа!
Отново се разделиха на три фаланги - централна голяма и две малки флангови.
Сидри с благоговение извади от новостъкмената скиния светинята на народа си. Диамантеният меч засия под заоблаченото сивкаво небе. Заслужаваше си - наведнъж щяха да паднат всички врагове на Каменния престол!
Хирдът спря на около сто крачки от легионните редици. Бяха се приближили откъм тила. Но се гнусяха да удрят в гръб. Затова отново засвириха рогове - призив за бой.
Хората обаче не се обърнаха. Вместо това от човешкия строй се отделиха трима парламентьори.
Джуджетата им позволиха да се приближат на двайсет крачки. Изслушаха предложението за мир и разстреляха пратениците с арбалети.
Едва тогава легионите се обърнаха с лице и към тях.
Сега хирдът вече можеше да атакува, без да изпада в безчестие.
Подземните воини се втурнаха напред.
Фесис видя хладнокръвното избиване на парламентьорите.
Ясно, щяха да се бият докрай. Магът си позволи да прати мислепослание до Императора - повелителят бе длъжен да оглави войската.
Уви, чудесният план беше се провалил - просто недостиг на време. Сега имперската армия трябваше да се бие на два фронта.