Вечеряха. Трош смени Еремий, опъна поводите, подвикна развъртя камшика. Нодлик скимтеше, докато Евелина мажеше с илач разкъсаното му ухо и вместо лечебни заклинания шепнеше проклятия към хленчовете му. Господин Онфим се канеше да си ляга - с Таниша. Ахата бе сбутана в най-мръсния и студен ъгъл на фургона. Това обаче не й направи никакво впечатление - бе свикнала.
Нощта стискаше самотния фургон като бухал, грабнал полска мишка.
Далече на юг нощта бе обсебила Мелиин като всевластна господарка. Настъпваше краткият час на нейното тържество над всички живи създания. Мракът пълзеше като кълбо черни змии по улиците на имперската столица и надменно игнорираше жалко мъждукащите фенери. В тъмнината тук и там се дочуваха подозрителни скърцания, сумтене, шумолене, примляскване, хрипове и стонове. Огромният град започваше своя особен нощен живот. По павираните булеварди и калдъръмените сокаци крачеше въоръжена до зъби стража.
Колкото и да се хвалеха и превъзнасяха маговете на Дъгата,
Мерзостните твари не бяха избити до крак, нито се свиваха в миши дупки нейде дълбоко в катакомбите. Всеки жител на столицата - от имперския канцлер (второто по важност лице в държавата според закона) до последния боклукчия - знаеше, че с падането на мрака краткотрайна власт над града придобиват старите Господари на нощта. С тях бе по-добре да не се срещаш в късна доба, освен ако зад гърба ти не вървят десетина бронирани воини и поне двама стражеви вълшебника.
Седмоцветието само бе ограничило броя на тварите, не бе изкоренило самото им семе - каквото и да приказваха денем високомерните чародеи. Те много добре знаеха истината. В това Императорът изобщо не се съмняваше.
От време на време им ставаше леко неудобно от наглите лъжи, които така убедително повтаряха. Тогава Дъгата организираше „хайки за плъхове".
Често тези мероприятия носеха голям улов, но това не бе повод за гордост, а доказателство, че има основания за тревога. Навярно затова вълшебниците избягваха да се фукат с резултатите от хайките - за да нс лъсне измамата в словата им. Ала призори истината винаги излизаше наяве - цели камари от кафяви, черни и блатисто-кални трупове, които не беше ясно хора ли са били приживе или зверове. Плътна верига младши послушници на ордените пазеха страховитите купища избити твари, за които по-висшите магове твърдяха, че били проникнали през катакомбите отвън. Обясняваха, че изчадията мигрирали като птици - щом нахлуели в подземията на Мелиин, чародеите ги унищожавали. Редките минувачи, осмелили се да минат в тези часове покрай Пепелните порти на столицата, получаваха тези сведения дори от самите послушници. Възпитаниците обаче не допускаха никого достатъчно близо до могилата от леш, пъдеха даже и имперските чиновници, чието любопитство бе надвило страха.
Известна истина в думите на маговете имаше, не ще и дума. Но именно „известна". Мерзостните създания не „проникваха" през пещерите под града. Те си живееха там поначало - още от първите дни след основаването на Мелиин. И ако обикновените граждани и низши длъжностни лица си позволяваха да приемат полулъжите на Дъгата, то Императорът нито за миг не забравяше върху какви фундаменти са издигнати дворците и резиденциите на Белия град. Той много добре знаеше, че под приютите, кръчмите и вертепите на Черните квартали се простират гигантски катакомби, прогризани за добив на камък, подземни складове, водопроводни шахти и отводнителни канали. Всичко това бе съществувало далеч преди хората да изградят своите зидове. Изоставените от предишните си стопани подземия се бяха превърнали в леговища и развъдници за всякакви изроди. На всичкото отгоре тварите се бяха променили неузнаваемо и никаква сила нс бе в състояние да ги прогони, нито пък да изтреби.
Близо до столицата пък се намираха дупките на тарлингите - верните псета на богуомразните Дану. С тези твари Дъгата също водеше безмилостна война. Тарлингите бяха изградили мрежа от тунели край околностите на почти всички южни градове. Носеха се слухове, че ровят и на север, към Хвалин. Тези отвратителни същества бяха по-дребни от джуджета, а от кръста надолу приличаха на гнусни, дебели пепелянки. Бяха тъпи, злобни и - най-лошото - многобройни. Хранеха се с всичко, дъвчеха и трици, и човешка плът. Дъгата полагаше неимоверни усилия да ограничи числеността на тарлингите, за повече нямаше сили. За щастие, подземните изроди никога не нападаха първи, а само когато някой се набуташе в дългите им цели левги тарличини. И се бояха повече от отварата „трошикамък", наричана още скален оцет - отколкото от заклинания.
Селяните твърдяха, че само на една миля от стените на Мелиин гъмжи от тях. Никой не смееше да копае дълбоки кладенци.