Маговете и девата-воин хем като че ли стояха на твърда почва, хем сякаш се рееха в пустота, в обем на призрачна прозрачна сграда с безброй етажи. И едно - или безброй - ниво под тях се разгръщаше картина на велико сражение.
Сиво безгранично поле, в което субстанцията на повърхността се бръчкаше във вълни, устремени към малко островче оцеляла реалност. С приближаването към целта си тези вълни ставаха по-големи, начупваха се и се раздробяваха на талази от същества. Легиони от разнообразни изчадия атакуваха островчето. На парченцето твърд стояха двама души и се биеха против сивите валове.
Използваха магия. Майсторска магия. Егмонт даже подсвирна.
Тайфуни от чист пламък се втурваха от островчето навътре в лъжеживото море и изпепеляваха атакуващото войнство.
Блестящите черни Кости на света се оголваха - приличаха на разяждани от гнилоч зъби. Реалността трепереше, бездънната утроба гълташе милиард след милиард твари, но на тяхно място изникваха нови. Синкави мълнии доизтребваха отделните приближили се същества, а най-напористите от тях накрая попадаха под сабята на девойка в кожени дрехи на наемник.
Кожата бе в тъмни петна - от пот, но и от кръв.
- Ехей! Аз съм с тия смелчаци! - провикна се Райна и без да се замисля, се хвърли надолу.
Маговете не бяха толкова припряни, те първо прегледаха снаряжението си. Егмонт се зачуди кой ли е вълшебникът долу.
- Такива неща само Игнациус би могъл, нито аз, нито Мелвил сме толкова кадърни!
Клара само поклати глава. Уви, магът не бе Игнациус.
За съжаление. Въпреки че се биеше доста успешно. Клара вече бе почувствала, че отпор на козокраките дава и Небесната дъга. Само че Сежес и другите командори на ордените не знаеха откъде ще последва главният удар на тварите - Строители на отвратителния Път. Така или иначе, двамата бойци долу сдържаха цялото нахлуване на козокраките!
- Дали не е някой местен бог? - каза Мелвил.
- Къде ти! - възрази Евис. - Боговете рядко са толкова жертвоготовни, поне аз не съм срещала такива... Обаче май не му достигат сили да запуши дупката. Предлагам аз и Мелвил да поемем сивите пълчища, а вие, Клара и Егмонт, да... Клара? Чуваш ли ме?
Клара Хюмел тръсна глава. Беше се загледала във въртопа от твари. Хрумна й, че козокраките, скатовете, цялата страховита нахлуваща армия не е нищо повече от бледи отблясъци на онова съвършено непредставимо Нещо, което се намира в Началото на Пътя. Обитаващата Началото Велика Сила нямаше облик и форма, нямаше име и дори съзнание. Настъпил бе часът на истината и Клара прозря изведнъж. Нещото бе обзето от всепоглъщащото желание да се засили по Пътя, за да може веднъж и завинаги да напусне, да се изтръгне от Всевсемира.
Но... къде щеше да отиде?
- Клара, какво ти е?!
- А? Нищо, замислих се. Да, онзи сладур долу не е архимагът. Е, тръгваме ли?
Вълшебниците се спогледаха. Евис сви рамене. Четиримата дружно скочиха надолу.
Магът бе възрастен, вероятно по-стар и от Игнациус. И въпреки че обстоятелствата бяха абсолютно неуместни - в разгара на сражението е глупаво да се спазват церемонии, щом някой е изникнал отнякъде и ти се е притекъл на помощ, кимни му и толкоз, после ще се разправяте и запознавате - старият вълшебник галантно се поклони на двете магьоснички и произнесе:
- Акциум на вашите услуги, прекрасни дами.
Евис, нахаканата Евис, кокетка и свалячка, поруменя като невинно девойче и отвърна с реверанс, като прошепна:
- Идваме ви на помощ, владика...
Клара също изпита желанието да се поклони най-благоговейно. Не я подразни обръщението на младата й посестрима по Гилдия - този вълшебник наистина бе достоен за уважение заради силата, която владееше. Игнациус със сигурност би се преклонил пред него.
Той комай самият бе изтъкан от Сила, а не от плът. Черпеше мощ отвсякъде, дори сякаш от самата тъкан на Всемира. Не беше просто магьосник, даже не и архимаг, а архиархимаг!
Акциум посочи настъпващата гмеж, тонът му стана сух -командир по време на сражение:
- Трябва да им пресечем пътя!
- Ще бъде изпълнено! - в един глас отвърнаха мъжете.
- Пръстен! - нареди вълшебникът Акциум. - Вие също, войнствена девойко! - кимна на Райна.
Клара с трепет протегна ръка към него. Сякаш се страхуваше да докосне въплътена в тялото му Сила.
Стегнат сноп яркоалени мълнии изскочи от шпагата на Клара и се втурна към хоризонта, обръсна пълчищата твари като с титанична коса, макар унищожаването на несметните легиони да бе безсмислено - пръстенът трябваше само да допълни мощта на стареца, да я усили като леща, за да може той спокойно да наложи нужното заклинание, да пресече смъртоносната пъпна връв, по която в света на Мелиин нахълтваше еманацията на враждебната сила.