- Ух... да, да, идвам, да...
Пълзяха по снега. Силвия влачеше грамадния черен меч на Господаря на Пороя. Кицум бе приготвил тънката си верига удушвачка.
Танцът на Мечовете приключваше.
Нито джуджетата, нито Дану очакваха, че точно в края на свещенодействието изневиделица сред тях ще цъфнат двама хумануси. В танца на светините се включваха нови и нови двойки, всички с нетърпение очакваха да отекне сигнала за същински бой. за да се пролее кръв, за да оцелее или Имелсторн, или Драгнир -да владее света...
Силвия с див писък развъртя Черния меч, джуджета и Дану се разхвърчаха като парцалени кукли. Замах на веригата на Кицум -двамина горски стрелци рухнаха - единият обезглавен, другият с разпран стомах и прекършен гръбнак.
Яростни вопли. Вълна от джуджета, потоп от по-дългокраките Дану.
- Бързай, Силвия! - закрещя Кицум. Двама подземни бойци и един горски воин паднаха в нозете му. Той продължаваше да върти веригата.
Силвия успя да грабне Диамантения меч - и изведнъж замръзна.
Старият воин от Сивото братство повали още трима противници... Вихър от копия.
- Кицум, боли! - проплака Силвия.
Остриетата на копията я вдигнаха нагоре. Клоунът се хвърли към нея - и получи дузина арбалетни болтове в гърдите и още толкова в гърба.
Крака и оръжия, фонтани сняг. Красивият турнир се превърна в диво меле, напоено със страх и паника: Мечовете са в опасност спасете мечовете! Джуджета и Дану се тъпчеха, търсейки светините си, снегът почна да се топи, земята отдолу изсъхна и напука, вълни тъмен пламък плиснаха нагоре, гълтайки последната си плячка. Викове на смачканите воини.
Мечовете! Къде са мечовете!!!
Имелсторн и Драгнир бяха изчезнали.
Телата на двамата хумануси също.
Седмината магобойци върху малкия хълм недокосната реалност бяха обградени от еднакви като дъждовни капки козокраки твари - полк след полк, подредени така, че биха им завидели императорските гвардейци в Мелиин и в поне дузина други светове. Бяха въоръжени с мечове и копия. Вместо знамена над главите им се рееха онези твари, които Клара наричаше "морски котки".
Цялото войнство на разрушителната магия.
Никоя от двете страни не можеше да вземе надмощие. Вярно, че Клара и другарите й предимно отбиваха заклинанията на врага, без да успеят да нанесат сериозен удар сами. Вълшебният им щит поне не даваше възможност на огромната войска сатири да се приближат достатъчно, ала кой е печелил война само в отбрана, без настъпление!?
Мълнии се кръстосваха, заклинания рушаха заклинания, лицето на Евис бе състарено от умора, белите дробове на Клара не успяваха да поемат достатъчно въздух. Райна и непознатата девойка, въоръжена като Волна, кръстосваха по границата на щита, бързите им оръжия успяваха да цапнат някой-друг непредпазлив враг.
И една-единствена мисъл пулсираше в издутите вени на слепоочията: да издържим, да издържим, да издържим...
Но противникът не намаляваше, полковете му не орепяваха достатъчно бързо, а напротив - множаха се. Силата, която ги твореше от своята неизвестност, не познаваше нито жалост, нито състрадание даже и към своите слуги. Та те бяха инструменти, те трябваше да изграждат Пътя... Нима един дървар, който прави просека в гората, щеше да се съобразява с брадвата, ако тя възроптаеше, че ще се изхаби?
Редките удари на седмината, които все пак отблъскваха напиращите орди...
Гората от копия, сляла се с хоризонта...
Изведнъж Клара усети, че е станало малко по-леко. Все едно съвсем наблизо, но и невъобразимо далеч - навярно там, където се биеха Сежес и маговете от Седмоцветието - вражеските ратници бяха трепнали и заотстъпвали. Никой не разбра какво се е случило, но всеки усети облекчението.
- Надвиваме! - изкрещя валкирията Райна със свирепа радост.
Но замлъкна, не продължи, защото срещна пълния със смъртна умора поглед на стария вълшебник Акциум.
- Третият звяр - прошепнаха устните на мага.
И всички съзряха чудовището - над вражеските пълчища в небето се сгъсти нова сянка... и засенчи небесата! Черните криле станаха небосвод, нает като огнена бездна, алените очи - двойка зловещи слънца.
От шиповете-жила капеше отрова, капеше и всред полковете козокраки - и със съсък оставяше грамадни голи плешивини в масата настъпващи.
Третият Звяр.
Тави се вцепени, защото позна гадината - по пресния белег на шията.
Клара през това време трескаво се мъчеше да проумее какъв е смисълът от появата на третата твар в този й вид. Та чудовището не бе Абсолютното зло. Просто още една твар, която се е измъкнала на свобода...