Над смаленото парче небе отново се появи човешко лице.
Този път Словата звучаха истински - като гръмотевици. Евис се свлече на колене и затисна уши с длани, трепнаха и мъжете, само младата Волна и валкирията продължаваха да стоят по периметъра и да пронизват враговете. Телата на убитите се изпаряваха. ,
Човешкото лице в небето рече:
- ЧАСЪТ НАСТЪПИ.
Акциум вдигна глава и бавно поклати глава.
- Не. Аз знам какво да направя. И закрачи надолу по хълма.
- Учителю! - възкликна подире му Тави и се втурна да го следва.
Хукна толкова внезапно и бързо, че даже Райна не успя да я спре.
Тави виждаше над себе си страшен лик. Бе невъзможно и немислимо един смъртен да дръзне да вдигне очи към Него. И още по-невъзможно беше да го направи, защото очите й бяха познати -очите на мъртвия свещеник, толкова нелепо загинал в мочурищата.
"Защо постъпи с мен така, Тави?"
Тя нямаше отговор. Какво би могла да отвърне? Стореното -сторено. Нищо не може да се промени.
"Това беше Последният грях. Аз не успях да Му се примоля и сега ще бъде Неговата воля. Пророчествата трябва да се изпълнят..."
Пророчествата... Все тези Пророчества!
- Проклети да сте!!! - не издържа и закрещя тя.
Сабята й сечеше наляво и надясно. Влагаше във всеки замах цялото войнско изкуство на Волна, цялата си сила на вълшебница, цялата си омраза на осиротяло момиче. И дори бездушните козокраки твари отскачаха назад пред яростта й.
Акциум продължаваше да върви през строя сатири напред, към летящата твар. Не бе благородно създание като драконите, а отвратително изчадие, именно твар - страховита и жалка едновременно. Около вълшебника ташгуваше пашкул от призрачен пламък, който разбутваше и разпиляваше мъчещите се да го спрат козокраки воини и техните крилати помощници.
А после магът изведнъж спря... Тави видя в ръката му, високо вдигната нагоре...
- Учителю!!!
...видя жертвен нож. Крив, лъскав, наточен като бръснач.
- Учителю...
Тя почувства удар по гърба, но за нея това вече нямаше значение. Завъртя сабята си, посече един нападател, втори, трети... Нямаше значение, че в снагата й се впиваха копия, шипове, жила.
Бе длъжна да даде достатъчно време на Учителя си, след като не можеше да го спре.
"Когато не можеш да удържиш другаря си в строя и той хукне напред - поне му прикрий гърба. Победата често се отдава на отчаяно храбрите безумци."
- Теб, Идещи! С кръвта си своя нетукашна, Теб обвързвам с клетва, като себе си в жертва принасям без надежда за възкресение. Приемам смъртта, сетна и окончателна, Теб, за да погубя!
Акциум с бързо и рязко движение си преряза гърлото.
Над бойното поле настъпи тишина. Вълшебникът все още стоеше, кръвта му плискаше в подложените шепи. Акциум замахна и запрати една огромна тъмночервена капка право срещу Звяра.
Чудовището понечи да избегне кълбото, но то го улучи право в гърлото, в белега, оставен от сабята на Тави.
Гадината дрезгаво изквича. Чудовищните криле трескаво потърсиха опората на въздуха, напразен опит - черният гигант рухна, мачкайки редиците козокраки бойци. Още докато падаше, кръвта на Акциум се плъзна по цялото туловище и го заръфа като че ли бе киселина, а сетне и пламна.
Трупът се превърна в клада за няколко полка козокраки. Останалите воини изотвъд Предела изпаднаха в паника, замятаха се, нарушиха строя...
Тави не видя нищо от това. Виеше й се свят, снагата й се изпълваше със странна лекота. Болката отстъпваше, беше й меко и удобно - усещаше нежна тревица до бузата си...
"Откъде се взе тази трева? Умирам ли?
Умирам. Но не е било напразно - защитих Учителя. И сега ми е леко... леко... леко..."
- Запушете пробойната! - изрева Клара. - Използвайте изтичащата Сила от Звяра!
Райна се беше завтекла към лежащите Акциум и Тави. Клара изпсува - нямаше време да спира валкирията, толкова бе благородна и смела, че чак глупава в тези си качества. Имаше друга работа.
Изгарящото чудовище излъчваше силна ослепителна светлина. Далеч-далеч почна да се различава Първичният разрив, откъдето бе почнало нахлуването.
Поток от огън стапяше самата реалност, пространството течеше като вулканична магма.
- Клара! Изпускам потоците!
Май беше Егмонт. Ох, мъже! А това кой е? Райна. Успяла е все пак да измъкне окървавеното тяло на девойката-воин -очевидно й беше допаднала, носеше я на ръце, а не преметната като агне през рамо.
- Клара! - Този път беше Мелвил. - Трябва още Сила! Дърпам от горните нива!