Груби схеми на носещите се устремно магически потоци.
Тежко шаване на абсолютно чужд разум далеч-далеч по скверния Път. Изпепеляваща болка на късащата се плът на света, в който се намираха. Грохот на размествани земни пластове, вой от недрата. Клара чувстваше допир с остатъците от чуждата мощ, които щяха да останат запечатани навеки в тази реалност. Те щяха винаги да се стремят да я напуснат, като при това неизбежно щяха да се съчетаят с аналогични местни сили и от това съединение щеше да се роди... Кой знае какво щеше да се роди. Последен удар.
Мирозданието утихна от конвулсиите си. Кошмарна горещина опърли лицето на Клара.
Този свят не можеше да бъде запечатан съвсем, щеше да остане Разлом или Разрив - място на съприкосновение на две различни вселени-реалности... Клара успя да постави единствено предел на разпространението на Разрива - да не загрозява цялата плът на Северния свят с уродлив белег.
Ала какво щеше да коства всичко това... Страшно бе за помисляне.
Козокраките също се бяха озовали като в капан. Щяха да оцелеят в Разлома или покрай него, но вече не представляваха голяма опасност. Вълшебните им сили щяха драстично да намалеят. Мелиин все пак оставаше интересно - и опасно - място за живеене. Но поне си имаха организирани в Гилдия магове...
Нямаше какво повече да мисли. Бяха сторили всичко по силите си.
Петимата едва успяха да се хванат за ръце и да напуснат чрез пренасящо заклинание, миг преди околностите на разлома да бъдат погълнати от паст на страшен взрив - от онези, след които се раждат звезди.
Бяха в Междината.
Чакаше ги труден и дълъг път - назад, към Долината. Стига да откриеха къде се намира сега...
Полумрак. Уют. Топлина. Тих разговор - от онези, при които приказват повече очите, отколкото уморените от целувки устни.
Две тела едно до друго - отпуснати от скорошното блаженство, което ги е сливало в Едно.
- Знаеш ли, всичко свърши...
- Зная... благодаря ти.
- Заповядах да пуснат твоите - да вървят накъдето им видят очите.
- А джуджетата?
- Те причиниха твърде много разрушения и посяха доста повече смърт. Докато не поправят стореното, техните воини ше поседят в тъмницата. Хем ще им минат мераците да се самоубиват. Когато изчезна техният Драгнир, плачеха като деца...
- А какво с Дъгата?
- Ох... С ордените още ще имам разправии. Онзи чудовищен Пролом... Дано имат достатъчно ум да се заемат с него, вместо да се дърлят с държавата.
- Твоята ръкавица?
- Мислех, че тя ще изгуби чудодейната си Сила. Пък то не се случи. Може би е заради Пролома. На онези, които ми я подхвърлиха, май им излезе крива сметката.
- Защо замълча така тъжно?
- Спомних си за Фесис. Мъчно ми е. Беше добър момък. Такъв ми трябваше за канцлер.
- Да, жалко. Наистина беше добър. В такъв бих се влюбила.
- Ти?! В него? Май е по-добре, че загина. Иначе щях да го заточа на някой остров в Южните морета.
- Шегуваш се.
- Глупави шеги. Не са ме учили да се шегувам.
- Аз ще те науча. Познавах един... също добър човек...
- Опала... пак ли кандидат за сърцето ти?
- По-скоро се държеше с мен бащински.
- Значи поне него няма нужда да убивам... дори и на шега.
- Преди време аз също бих убила всеки, който ми кажеше, че ще бъда... така... с човек...
- Да не би... да съжаляваш? От това престана да бъдеш Яснозряща...
- Не съжалявам никак. Аз... също съм виновна. Нали хуманусите и Дану вече ще живеят без вражда?
- И джуджетата. И всички други, които пожелаят обща Империя. Само че онази думичка...
- Трябва да ти кажа нещо.
- Какво?
- Ами... още не съм ти измислила име...
- Ела при мен... и побързай, защото...
- Ох, недей, гъдел ме е! Ооох... почакай... трябва да ти кажа още нещо... да призная... че не съм онази, за която ме мислиш.
- Какво?!
- Ти си мислиш, че преди много години аз съм била онова момиче на арената. Но не е така. Не съм била аз. И белегът ми е робския нашийник - от вътрешната страна беше много грапав и се наложи дълго да моля да ми го изпилят... Прости ми. Сърдиш ли ми се? Кажи... Не ме гледай така... Недей...
от
- Не плачи. Разбрах те. И... и себе си разбрах. Ти си била, Сеамни. Могла си да бъдеш ти. Радвам се... че си жива.
- Не ми се сърдиш, нали?
- Не... но... мисля все пак да те накажа. Ето така...
- Ох... продължавай... да ме наказваш. Дану не могат така, само вие, човеците...
- Не "вие". Ние. Разумните същества. Дану, човеци, джуджета, Волни.
- Да... да, мили. Да, живот мой!
Фесис висеше в Междината, откъдето не минаваха никакви Пътеки. Е, заклинанието за завръщане поне го беше извадило от света на Мелиин. Долината обаче наистина я нямаше. И никаква магия не можеше да го отведе право до дома.