Щеше да се наложи дълго, много дълго да обикаля Всемира, докато не се натъкне на своя свят - или не срещне познати в другите светове.
Много по- слаба надежда от хвърлянето на седем седмици със седем Мелиински зарове от първия път.
Воинът тежко въздъхна. Мелиин... там нещата поне се оправиха. Но не благодарение на него, на Фесис-Кер. Ако не се бяха намесили онези двамата - старият мъж и малкото момиче... Къде ли бяха пропаднали пък те, смъртоносно ранени от стрели и копия? В коя гънка на Всемира? Едва ли бяха оцелели. Не всеки маг-лечител би ги спасил, даже ако се погрижеше за раните им незабавно.
Така или иначе, гибелта им не бе напразна. Няма значение, че не той, бившият императорски съветник, е свършил работата.
Важното бе, че работата е свършена.
А сега - към вкъщи. По дългия път за вкъщи...
ЕПИЛОГ
На мястото на някогашния зловещ, макар и незабележим хълм с долмен отстрани, зееше дълбок трап. Очистителен пламък бе облизал почернялата земя. Зад ръба на исполинския кратер, ширнал се на две мили, танцуваше призрачното сияние на магически еманации - тук бе Разривът. Един протуберанс от това сияние се откъсна от другите, излетя над останалите пламъкоподобни езици, порив на вятъра му откъсна пъпната нишка и го запокити далеч от Разлома. Парцалът призрачна субстанция тупна върху уродлива буца спечена от взрива пръст, едра колкото малък вол.
Буцата мигновено се размърда, появиха се къси криви лапи, отвориха се чифт мътни очиша. Новоизникналото чудовище закрета право към лежащо на дъното на малка яма тяло.
- Това не си го познал - мрачно произнесе властен глас.
Говореше сух висок мъж на около четирийсет и пет, с резки черти на лицето. Беше наметнат с черен плащ, на краката си носеше ботуши от груба кожа, каквито имаха имперските легионери. Стегнатата му фигура приличаше на готов за скок вълк. Подпираше се на тояга с насадени железни пръстени върху нея -типичен за странниците обичай.
Буцата засъска срещу гласа, показа бял раздвоен език.
Замах с тоягата - трясък - животът на буцата се прекъсна също толкова внезапно, колкото бе започнал. Мъжът гнусливо се намръщи.
Сетне се приближи до мъртвеца. Отпусна се на колене и предпазливо посегна да затвори очите му.
По ръба на падината на Разлома се чуха стъпки. Мъжът рязко се обърна. Там стоеше един много висок юначага с телосложение на воин. Носеше алено наметало, нямаше оръжие. Дългите му черни коси се разпиляваха от вятъра.
Първият мъж огледа пришълеца и без да каже нито дума, се обърна пак към покойника
Великанът в червено слезе надолу по изкопа. Когато стигна до мъжа с черния плащ, протегна ръка. Онзи мълком му връчи лопата.
Двмата си плюха на ръцете. Скоро гробът беше готов.
Изпотени, мъжете се спогледаха.
- Дъски да имаше - изтътна великанът.
- Щом има лопати, значи има и дъски. Да не мислиш, че бих го зарязал така?
- Чук? Клинци?
- Под тях.
- Как не ги забелязах? Аха... сетих се.
Ковчегът стана за минути. Великанът свали наметалото си за саван.
Отново белезникави пръски пламък над Разрива се опитаха да протегнат пипала към гроба. Гигантът недоволно се намръщи, духна - тъмен пламък отсече израстъците - и каза:
- Хич не ми харесва тая работа! Дай да поставим защита. Ниският кимна.
- Хайде, щом се налага... Но преди това...
- Да, братко, прав си - въздъхна чернокосият. - Ех, Мерлин, Мерлин. Кой би си помислил, че някога ще те погребваме? И то в земята на някакъв варварски свят...
- ...който ти спаси срещу огромна цена... - сумрачно и тържествено додаде ниският мъж.
- Да, така е - като ехо се съгласи великанът. Грижливо положиха тялото в ковчега и заковаха капака.
- Ще го...
- Не, почакай - рече ниският. - Нека кажа още нещо. За сбогом...
- Хубаво, де. Казвай. Прав си. Не бива да се бърза. Мерлин заслужава повече от една добра дума. Макар и не приживе.
- Сбогом, Мерлин - каза ниският. - Ти наистина беше велик. Велик като слънцето. Ти... ти беше достоен враг. Гордея се с теб. Ти претърпя поражение, но не се отрече от себе си. Искам да ти поискам прошка. Закъсняла, уви, но искрена. Моля те да ми простиш, задето някога бяхме противници. Ако можеш...
- Аз бих казал същото - рече чернокосият. - Но и бих добавил... Мерлин, дълго време те смятах за средоточие на злото. Признавам, че сбърках, животът го доказа. Ти победи, велики! Ти намери сили да направиш онова, за което аз в своето време не бих намерил кураж... Това е.