Императорът си спомни, че веднъж - след като от канцеларията му докладваха за няколко жалби от селските общини - бе поискал съвет Сежес. Магьосницата обаче учтиво, но твърдо отклони неговото предложение проблемът да бъде разрешен по военен път. Тогава я бе попитал:
- Защо изобщо рискуваме толкова човешки животи, щом с магия е възможно да се издирят всички входове за градските катакомби? Защо просто не ги зазидаме - така веднъж за винаги ще приключим с Мерзостта под Мелиин! Веднага подир това ще се заемем с тарличините. Ще ги залеем, но не с концентриран трошикамък, а с разреден - колкото да им мирише...
Вълшебницата строго бе погледнала своя възпитаник, а той неволно си бе помислил, че откакто я помни, тя изглежда все една и съща -неподвластна на времето, което сбръчква кожата на всички други жени.
- Императорът знае - бе заявила Сежес, - че Мерзостните създания не се плодят в подземията на Мелиин. И това е така благодарение на непрестанните грижи от страна на Небесната дъга. Повелителят на света без съмнение знае също така, че Мерзостта прониква по най-подъл начин в столицата. И ние, маговете от Седмоцветието, доколкото силите ни позволяват, противостоим на нахлуванията, бдим и пазим мирния сън на гражданите... Няма никаква нужда от други мерки извън усилията, които полагаме и хайките, които предприемаме днес, пове-лителю.
„Рече и отсече. Никакви спорове, никакви възражения. Така било и точка. Проклета жена!"
Императорът пропъди спомена, сви устни и заповяда полугласно:
- След мен. - Свитата се насочи надолу - към Черните квартали на Мелиин, към Черния град.
„В цялата столица няма кому да се доверя, без да изпитам опасения и съмнения. Нямам свои хора сред простолюдието, нито сред търговските гилдии, още по-малко пък сред оръжейните задруги, воинското съсловие, жреците, свещениците и монасите. Нямам си никой. Само Сивото братство все още не е притиснато до стената от Дъгата. Сигурно защото Сивите са единствените... А освен тях не съществува друга тайна организашия, ако не броим аристократичните „ордени" и „съюзи", които са изградени повече за забавление и копират Седмоцветието. За тях няма какво толкова да мисля... Стоп! Първият признак за слабостта на владетеля е склонността да се отхвърля нещо заради предварително изградено впечатление. Не, няма да отхвърлям баронските съюзи. Няма да се отричам и от Църквата на Спасителя, макар че тя не би могла да се мери с могъществото на Дъгата.
Ще видим. Навярно това ще е първата задача, която ще възложа на Сивите -да ми намерят такива, които обичат да си играят на заговорници. И нека Дъгата научи за това. Нека маговете решат, че най-силната ми тревога е да не би да се разрази дворцов преврат... О, богове, колко се нуждая от доверени хора!"
Екскортът прекоси Белия град. Порталната стража на вътрешните квартали спази воинския ритуал и приветства повели-теля си с лъснати до блясък оръжия. Крепостните врати се отвориха и групата препусна надолу.
„А сега накъде? Навътре в Черния град, направо към бърлогите на Братството? Или да се отбия до някой от вертепите? В някоя популярна сред войниците кръчма? Да погледам с какво се забавляват онези, които са опора на трона ми, ветераните, гръбнакът на моята армия. Хм.. Ами ако се насоча към слугите на Спасителя? Те умеят красиво да спорят, ала мога ли да загубя толкова време в пустословие?А защо не.. надолу?"
Тази мисъл го накара да потръпне. Господарят на Мелиин знаеше какво е страх. И не се срамуваше да си признае. Страхуваше се от Дъгата. Маговете можеха да направят с него каквото си пожелаят. Той дори не проумяваше как така още не са го сторили, защо го търпят. Мечът е нищо пред заклинанието, а собствената му магия - евтин фокус пред вълшебството на Седмоцветието. Тяхното вълшебство бе опасно, смъртоносно, ужасяващо... Сред кошмарните таланти на ордените некромантия-та, например, минаваше за невинна занимавка. За другите им ритуали Императорът просто не смееше да мисли. От страх. От отвращение и погнуса.
„Какво още им липсва на тези типове, накипрени с едноцветни наметала?"
Той си даде сметка, че този риторичен въпрос крие лукавство. Ясно бе какво не им достига, кое липсва на всичките ордени на Дъгата. Две неща - власт и безсмъртие. Безсмъртие и власт.
ПЕТА ГЛАВА
Гибелният порой настъпваше към многострадалния Хвалин. Още малко и животът в града щеше да замре. Хората привършваха последните си необходими покупки и бързаха да се изпокрият в убежищата си. Вълшебниците от седемте ордена пък напротив, щяха да излязат от омагьосаните си кули, за да опитат, доколкото им позволяваха силите, да отблъснат напиращата от изток беда. Нямаше да се справят докрай, разбира се, но кой знае? Простосмъртните люде обаче предпочитаха да срещнат Пороя в града, с каменен покрив над главата, отколкото насред голото поле с едната вяра в маговете. Ето защо наесен в градовете, разположени в Поройната ивица, прииждаха толкова много хора.