Фесис присви око към това изречение. Леля Аглая не принадлежеше към паството на Древните богове. Какво намекваше? Писмото бе защитено тройно - печат, драконов пергамент и магическите руни, които вече избледняваха. „Необходимо ли е на всичкото отгоре съдържанието да е замаскирано като бабешко бръщолевене."
Младежът зачете последните редове. Очевидно бяха най-важните. Достопочтеният архимаг Игнациус Копер, скъпи племеннико, най-учтиво и смирено желае да узнае кога ти, дете непослушно, отрочена неговите стари приятели, ще седнеш да помислиш за завръщането си към семейните задължения поне под някаква форма. Крайно време е да започнеш изучаването на подобаващите за целта и способностите ти науки, вместо да мизерстваш като ратайче в онова плебейско Сивото братство - средище на неудачници и разбойници?
Пергаментът бавно се самоизтриваше, а Фесис продължаваше да се взира в думата „завръщане", която изчезна последна, сякаш заклинателят е бил небрежен или лишен от усет за магическа естетика.
- Перо, мастилница... - нареждаше съществото, което изглежда имаше представа кога ще се изпарят руните. - Нали не си забравил да пишеш?
- Отговор няма да има - рязко отвърна Фесис.
- Ъ? - сащиса се чудовищният пощальон. - Искам да кажа, как така „няма да има"? Няма да пишеш или какво?
- Виж... - поомекна младежът. - Няма да пиша, нито ще постъпя според желанията на уважаемата леля Аглая. Няма да се върна. Поне не веднага.
- Ама поне да й бе драснал някой ред! - възкликна съществото. -Прояви любезност, зарадвай я! Изисканото възпитание пада от теб като стара мазилка! Стегни се!
- Тя си знае, че я обичам и без празни приказки... Добре де, добре!
Не понасям да ме гледаш така престорено жално!
- Не е престорено.
- А защо през цялото време ми се зъбиш? Дай перото и мастилницата.
- За теб всяко зъбене ли означава, че се хиля? Заповядай.
- Ммм... Я кажи, защо се домъкна тук? Никой не те е видял, нали? Излишно е да питам, ама...
- Наистина е излишно. Пред посланика на архимага нищожните адепти от второ ниво са гола вода! - наду се съществото.
- Не думай - отрони разсеяно Фесис и мислено си отбеляза, че вероятно е надценявал магическите способности на Орден Арк... И съответно -подценявал тези на архимага.
Топна перото в мастилницата и заскърца с него по пергамента:
Скъпа лельо, от цялото писмо се радвам само на това, че изобщо си ми го пратила. Ти си единствената, която няма да спра да обичам.
Жив съм, здрав съм, същото пожелавам и на теб. Да, понякога ми липсваш, но разбери, че не искам да следвам традициите. Отказвам да се оженя за някоя от племенничките на Клара Хюмел и да заприличам на останалите от рода ни!
За къщата - моля те, толкова ли е трудно да се наеме някой, който да смени пукнатите керемиди и да обере паяжините отвътре? Щом си позволяваш да пръскаш пари за маго-вестоносци и луксозен пергамент, не бъди стисната да вземеш мерки за къщата!
Кажи на архимага, че скоро няма да се върна, много съм зает. Този живот ми харесва, а за друго не чувствам нито призвание, нито желание. Колкото до способностите - в Братството съм оценен напълно достатъчно и имам перспективи, по-добри от онези у дома. Нямам какво повече да добавя. Чувствам се щастлив и полезен.
Обичам те и съжалявам, че навярно ще се почувстваш огорчена. Целувам те.
Той се замисли и добави под името си своята личната парола от Сивото братство - Аесеапп. На езика на народа Дану това означаваше „Слухтя нощем".
- Ето, готово - младежът протегна сгънатия пергамент на съществото. - И й кажи, че съм го писал, докато съм дебнал в засада!
- Но ти не си постоянно на работа - укори го пощальонът. - Би могъл да пишеш от време на време. Ако не друго, поне ще утешаваш леля си. Тя много страда, че си последният от своя род, а нямаш никакви деца, даже незаконни...
- Какъв ви е проблемът тогава? - сприхаво рече фесис.
- Бихме предпочели нормални и здрави деца, родени от законен брак, вместо копелета - високомерно заяви пратеникът. - Копелетата са наистина за краен случай. Смятаме, че най-подходящи наследници би могла да ти даде...
- Не съм ви биче за разплод - спокойно отвърна Фесис, разглеждайки ноктите си. Всеки негов колега от Сивото братство в подобен момент би предпочел да се отдръпне от младия наемник и да отиде на другия край на града. Всеизвестно бе, че щом Фесис присвива очи към върховете на пръстите си, значи нещата тръгват на зле. Жестът беше банален, но вършеше работа. Никой не умееше да си разглежда ноктите така красноречиво преди сблъсък както него. В истинския бой бе прието да нанесеш смъртоносния удар насред разговора - изненадващо и светкавично, преди противникът да се усети.