- Кой си ти? - надменно изрече воинът към олюляващия се силует.
От спокойния студен глас на капитана обикновено и най-храбрите наглеци пребледняваха и пълнеха гащите си. Морско-сините очи на Волния ветеран бяха като празните очни орбити на самата смърт. От десетилетия в цялата Империя никой не умееше да върти меч толкова ловко. Нито алебарда, копие или друго оръжие.
Ала пияницата изобщо не се стресна. Дрезгаво се изхили, подхвана цинична кръчмарска песничка и продължи да се влачи право към мълчаливия строй.
Императорът предпазливо се взря във фигурата, конят пристъпи крачка напред. Нещо не беше наред... Усещаше се, че залитащият човек таи някаква незнайна сила...
Сабята на капитана докосна с върха гърлото на пияния.
- Стой на място! - смразяващо викна Кер-Тинор. Всички познаваха капитана на императорските телохранители. Не бе възможно някой да не е чувал за него. Целият Мелиин - славната имперска столица - приказваше за Кер-Тинор по кръчми и бордеи, по дюкяни и сергии, по тържища и храмове. Мнозина бяха виждали лицето на този възрастен, но страшен воин. Даже тези, които не бяха го виждали, знаеха как изглежда.
И на всички бе известно, че Волният не разбира от шеги.
Пияният изглежда смътно осъзна, че е на път да загази. Спря, вдигна мътни очи нагоре към конника и сякаш едва сега забеляза голата стомана пред гръкляна си. Примлясна и изграчи нещо... от което не само стражниците премигаха тъпо, но дори Волните леко вдигнаха вежди:
- Бъ-бъ-бързаш да пукнеш ли?
Стражниците не вярваха, че ушите им чуват подобно нещо. И докато траеше мигът на стъписване, пияният скочи напред. Ала не се хвърли върху Кер-Тинор - скокът бе насочен към телохранителите, срещу плътната им редица, срещу голите саби и арбалетни болтове...
Превръщането започна още във въздуха. Наметалото се преобрази в гъста дълга козина, качулката се сля с черепа, по който блеснаха змийски люспи, устата стана паст, в която се разгънаха дълги отровни зъби, стрелна се раздвоен език...
Стрелците реагираха точно и навреме. Конните Волни - също. И само капитанът не направи нищо, освен бавно да се свлече от седлото...
Късите дебели болтове се забиха в плоската муцуна на двуличника. Сабите светнаха на оскъдната светлина на фенерите, започнаха да секат отвратителната глава и да се впиват в покритите с козина ребра. Обучените коне не трепнаха...
И все пак изродът-двуличник с лекота разкъса с кривите си нокти гърлото на единия жребец, повали ездача от втория и продължи в нечовешки, мощен устрем атаката си. Проправи си път в строя и се хвърли към Императора.
Всичко това се случи за по-малко от една кратка въздишка време.
Императорът също реагира. Знаеше, че изчадието не може да бъде спряно с обикновена стомана. Затова рязко протегна ръка и насочи пръстена напред. Черният камък засия с мека, лишена от войнственост перлена светлина.
Над замръзналата улица проехтя страшен рев. Напълно нечовешки, хриптящ вой.
Вълна от невидим перлен пламък посрещна двуличника. Бронираната кожа по муцуната, издържала няколкото саблени удара, избухна. Очите се спукаха, кръвта му зацвърча и потече на съсиреци. Месата горяха със съскане, а костите се овъгляваха и трошаха.
Ала двуличникът не умря веднага, а продължи да се гърчи на калдъръма.
Императорът спокойно накара коня да отстъпи назад и с погнуса се втренчи в агонията на чудовището. Нареди през зъби:
- Поставете пазачи. Повикайте всички консули на Дъгата, нека се порадват... - Императорът заповяда да се обкръжи и кръчмата, след което си позволи да се сети за ранените и убитите: - Покажете ми Кер-Тинор!
Сега можеше да се приближи до капитана, да слезе от коня и да се склони над верния си страж. Каква чест за воина...
Двамина Волни коленичиха край капитана, погледнаха го внимателно и тутакси се изправиха.
- Необходим е магьосник-лечител, повелителю. Инак няма да дочака изгрева...
Двойноизплетената ризница на корема на Волния бе разсечена като с вълшебен меч. Плътно стиснатите клепачи на Кер-Тинор трепнаха, когато той усети нечии пръсти на рамото си.
Бе бронираната ръкавица на Императора. Воините наоколо бързо се спогледаха - като че ли с одобрение. Умиращият капитан изхъхри:
- Невредим... ли е... моят... господар?
- Аз съм, Кер. Цял и невредим. Не се тревожи.
- Да... добре тогава... спокоен... съм...
- Мълчи, пести сили - сурово отвърна Императорът. При цялото си желание не бе в състояние да направи нещо повече за верния си страж, освен да му вдъхне кураж под формата на строга заповед - няма да умреш, войнико, щом говоря така с теб, без вайкане и излишна мекушавост, сигурен съм, че ще се пребориш, и не допускам мисълта, че ще се предадеш!