И какво от това? Моя грижа ли са моретата и океаните хумануска кръв! Нека! Нека се колят един друг, нека! Нека побиват бебетата си на кол, да давят пленници с десетки в блатата, да палят своите къщи, села, градове! Нека! Колкото по-кървава и страшна стане тази война, толкова по-лесно ще могат оцелелите Дану да се завърнат... да се завърнем... Ала преди това трябва да преживея кошмара, който скоро ще ни застигне. Не, невъзможно е... Най-добре ще е Мечът, пораснал в сърцевината на Царя-дърво в дебрите на Друнгския лес, да остане сред костите ни! И нека ръка на хуманус, който не знае истината за нашето свещено оръжие - когато я узнае, ще бъде късно да спре хаоса - нека тази нищо неподозираща ръка го намери! Колкото може по-скоро! И бързо да се изкуши да го изпита, да го напои с живота на себеподобните си!"
Ахата се разтрепери от тези си мисли. Остри, зли тръпки пълзяха по снагата й.
„Точно така! Нека невежа докопа 1ш^^роеипп... и горко на хуманусите тогава! Но... Какво да сторя, за да стане така? Ясно какво - не бива да се измъкваме! Циркът трябва да бъде настигнат от Гибелния порой! О, колко ще се смея преди да умра под струите му. Ще се наслаждавам на гърчовете и хленчовете на Онфим или Евелина! Мъничко ще ми е жал за Кицум и Трош...
Но нима те не са хумануси като останалите потисници? Никой не бива да избегне ориста си, никой! И аз самата, Seamni Oectacaan, също. Ще умра заедно с тези, които ще убия. Така се заплаща убийството. То винаги е злодеяние, даже когато се върши за спасяването на цял един народ."
Тя се замисли как да забави фургоните.
„Да отскубна клиновете на осите? Няма да ми стигнат силите, много яко са заклещени, проклетите... Да прережа сухожилията на конете? Още по-глупаво хрумване"
През цялото си робство у господин Онфим тя дори не бе докосвала нож. „Какво да правя? Какво? Какво? Какво?!"
- Най-добре ще е да ме послушаш...
Шепотът на Кицум се вля в ухото й и Ахата едва потисна импулса си да подскочи. Клоунът продължи, горещо и настойчиво, без да помръдва устни:
- Ще е по-добре, ако ме послушаш, Seamni Oectacaan... Мълчи, не казвай сега нищо. Само слушай и кимай, ако съм познал... Онфим намери нещо в гората. Прав ли съм?
Ахата извърна лице настрани. Не, нямаше да помага на хуманус, дори на Кицум.
- Разбирам - промълви старият клоун. - Ти ни мразиш и това ти се струва справедливо. Няма да те разубеждавам. Само ще ти припомня някои неща, а ти отсъди... Сигурно не те интересува от какво сме се спасявали ние, хората, по времето на Първия изход. Знаеш ли, че племената Дану с презрение отхвърлили унизените ни молби за помощ. Вие едва не издавихте първите заселници в морето. А хората нямаше накъде да отстъпват. Зад морето ги чакаше смъртта и даже по-лоши неща от нея. Затова човеците надвиха Дану, разпръснаха елфите, натикаха в най-дълбоките пещери джуджетата... Сега навярно много би ти се искало цялата трупа да загине. Ти не мислиш за себе си. Ти се смяташ за мъртва, точно по законите на Дану - не си жива, щом си в човешко робство. Аз знам как наказват клетниците, позволили да бъдат пленени и после смирили се с робството. Знам, и то много добре! Ала почакай! Ами ако всичко това все още може да бъде... поправено? Не си мислила за такова решение, нали, о, наканила се да мре Дану?
Ахата слушаше и страните й пламтяха. Клоунът имаше право. Някога, преди много поколения, пратениците на хуманусите на колене умолявали Дану за помощ... Ала войските на горските стрелци отказали да идат отвъд океана. И тогава последвал Първият изход.
...Хората крачели през ивицата на прибоя. Газели пяната, затъвали в пясъка. Пяната отдавна била почервеняла от кръв, а пясъкът не се виждал от паднали тела. Бежанците зарязали саловете и гемиите край рифовете на половин левга от брега и просто продължили през плитчините. Някои дори пълзели, тях ги тъпчели и удавяли...
Жените носели кошници с бебета. Дори едва проходилите дечица се мъчели да вървят сами. Мургавата приливна вълна от полуголи хора, потъмнели от южното слънце заляла морската синева. Мъже и жени падали от изтощение. Първи гинели децата. Изтръпналите ръчици изпускали мократа майчина пола - кратък жален вик, бълбукане... Тълпата мигом запълвала празнината, останала на мястото на малкото телце. Жените напразно крещели и молели околните за помощ, ридаели, но не спирали, за да спасят поне другите хлапета, вкопчени в нея... Понякога случайна стрела прекъсвала терзанията им.
Да, от брега летели стрели. Дълги, майсторски изработени стрели с бели пера. Дану не успели да издигнат прегради на пътя на бежанците-хумануси, затова стояли в дълга гъста редица с високо вдигнати лъкове и стреляли, стреляли, стреляли... Почти никога не им се налагало да пращат в един и същ човек втора стрела. Редом с мъжете Дану стреляли жените им, дъщерите, синовете. Там били и старците. Всички стреляли. Всеки бил необходим за отблъскването на варварите.