„Брегът на черепите! Да... така е било. Предците ми, не чак толкова далечните - защото Дану сме дълголетници, за разлика от хуманусите - не са устояли на натиска. Макар че от друга страна, сражението не било съвсем загубено. Стрелите на Дану са избили деветима от всеки единайсет човека, тръгнали към брега. После са изминали дълги години, преди човеците..."
- В крайна сметка обаче ние ви надвихме - прошепна Кицум. Мислите ли й подслушваше този уж безобиден досега клоун!? Той продължи да нарежда едва чуто: - Няма нито прави, нито криви, дъще на Дану. Не те моля да го проумяваш веднага. Това не се обяснява и тълкува. Изчакай и твоята кръв сама ще ти подскаже...
- Какво искаш от мен? - изсъска тя на човешкия общоимперски език.
Да, Кицум знаеше нейното наречие, но само това не стигаше - речта на
Дану щеше да зазвучи тук и сега!...
- Кажи ми какво отмъкна Онфим от твоята гора и може би ще успея да измисля начин да се спасим.
- Смог? Амар1?!
Кицум едва изкриви устни в усмивка:
- Не изтрая, а? Да, да се спасим. Ти и аз. Двамата. Виж, аз съм стар. От смъртта се страхувах на младини, ама с годините ми мина. Така че Пороят за мен не е най-голямата грижа. По-важно е онова, което е пипнал Онфим... Чини ми се, че той не се кани да умира. Ловък е, мръсникът, и много по-хитър, отколкото си мислиш. Всички ние може и да цопнем в лайната, обаче той ще се измъкне и даже няма да мирише. Кой го знае какво е скрил още в пазвата, освен заклинание за обвързване. Знаеш ли, че е гъст с маговете на Арк от Остраг, а? Нищо не може вече да ме учуди. Ти това ли искаш? Да духне със съкровището на народа ти под мишница?
Ахата замръзна. Наистина... Старият клоун, както винаги, удари право в целта. Онфим! Собственикът на цирка действително владееше странни сили и като нищо би могъл в последния момент да се изплъзне от гибелта.
И да отнесе със себе си 1ш^^роеипп.
- Какво ще правим? - помръдна устни младата Дану.
- Преди всичко искам да разбера колко е ценно това, което е отмъкнал
- остана непреклонен Кицум.
Тя се поколеба само секунда.
- Много е ценно и... важно. Най-важното от всичко друго.
- Кажи ми, че не е самият 1т^^роеипп. Ахата се задави с глътката въздух.
„Олеле! Този вечно пиян старец, палячото, който развлича хуманусите с плоските си шеги, знае непозволително много!"
А Кицум я изгледа продължително и съвсем по старчески въздъхна.
- Ясно... Опасявах се, че е това... Да де, правилно. Есен е... и то в Годината на Съзряването... 1ш^^роеипп е узрял и си е търсел господар, стопанин с кръв на Дану. А взе че се озова в лапите на Онфим... Охо. Сега разбирам защо се молиш Пороят да ни застигне... Е, няма какво да се тюхкам. Онфим разчита на нещо. Демон знае на какво. За разлика от друг път сега облаците настъпват прекалено бързо. Няма начин да не крие изненада в пазвата си тоя хитрец... Добре, Сеамни. Прощавай, че изричам името ти по нашенски, по човешки грубо. Ще измисля нещо. А ти - спи! Събирай сили - ще ни потрябват.
Нещо много властно пропълзя в гласа на Кицум - непререкаеми обертонове на Сила. Очите му сякаш светнаха, когато той погледна Ахата. Данката тутакси почувства умора. Клепачите й натежаха, сякаш щеше да умре, ако не заспи. И тя потъна в сън.
Сутринта припълзя до Хвалин като безкрайно дълга сива змия. Разплу се пред крепостната стена, мушна безформената си глава в сърцето на града, с хиляди раздвоени езици облиза прозорците и после се кротна, притиснала корем към очукания, мръсен паваж на улиците.
Заети хора запъплиха към работилници и пазари. В ханчето „Имперски лъв" още по тъмно разпалиха кухненската пещ. Фесис сковано се отърси от жалките трошици на онова, което му бе отпуснато от Небесата вместо сън. Магарето долу спеше, та пушек, тоест хъркане, се вдигаше.
„Добре му е на адепта на Арк. Казал си е заклинанието, отсякъл с него всички тревожни и смущаващи сънища - почива си момчето. Ами... нека си почива."
Фесис се повъртя, намести се по-удобно и извика в паметта си писмото от леля Аглая.
Аглая бе известна жена. Властна, енергична, с множество полезни връзки в обществото. Ала и тя не успя да се справи с опърничавия си племенник. Той просто избяга от нея и се присъедини към Сивото братство. Стана един от най-добрите наемници и смяташе, че му се е паднал лек живот, подправен с достатъчно опасност за вкус. Не се пресилваше, не търсеше „по-силни" преживявания. Беше добър, но не и непобедим. Осъзнаването на този факт не му позволяваше да се отпуска.
„Ех, лельо, лельо... какво всъщност те е накарало да ми пратиш онзи вестоносец? Нещо сериозно? Предупреждаваш ме за повишения интерес на Архимага? Прилича ти. Винаги гледаш да обсебиш хората. Заради това избягах от теб. И сега хич не ти харесва, че някой се гласи да предяви права върху твоята „собственост". Да, ама аз съм много непокорна собственост, ако изобщо съм собственост. Гневът ти е непоследователен, не проумяваш, че след като ме ожениш, дори на теория няма да съм вече „твоето момченце"... Та предвид това, писмото ти наистина може да е предупреждение. Искаш да се пазя от маговете, които са решили да се заемат с мен сериозно. И затова искаш да се върна? За да измислим нещо заедно? Стига, лельо, понякога много неща ти се привиждат не такива, каквито са..."