Изведнъж му хрумна, че посланието „маговете са решили да се заемат сериозно с теб" може да се отнася за Дъгата.
„Хм... Върховният маг на Арк е почти глава на Седмоцветието. Какво е предупреждението тогава? Че „архимагът" от Арк е тръгнал на лов за главата на незначителния Сив наемник Фесис? Не, наистина, стига толкова параноя. Няма какво да се лъжем. Обикновен слуга на Братство - това не е чудо, не е Източникът на Сила, когото преследват вълшебниците от всички ордени.
Вярно е, че съм способен, но само за вещер, не за магьосник. Не бих могъл да се меря и с адепт от трето ниво, да не споменаваме върховните магове... Какво тогава е предизвикало тревогата на леля Аглая? Някаква тайна? Оставен от родителите ми велик талисман, за който трябва да се досетя в някой предопределен за целта ден? Ееее, съвсем се олях..."
Бе чел доста книги за всякакви талисмани, преравял бе дори поверителни трудове. Ала откри, че от всевъзможните могъщи артефакти на миналото ненамерен е останал само един. Така нареченият Пръстен на Тор. Същия амулет, за който все по-често се говореше в определени среди, че е бил измислица от самото начало. По-предпазливите допускаха, че е бил унищожен. Но така или иначе никой повече не го търсеше.
„Пък и защо? Само в приказките за деца и юноши се твърди, че някога и тревата е била по-зелена, гърдите на жените - по-апетитни, а заклинанията - по-могъщи. Глупости, разбира се!"
В действителност нещата не стояха точно така. За тревата и циците Фесис нямаше твърдо мнение, но относно магията бе сигурен, че съвременните чародеи изобретяват далеч по-силни и ефективни вълшебства от тези в предишните времена.
„Сегашните амулети-талисмани биха накарали великите магьосници отпреди векове да позеленеят от завист или направо да се обесят от мъка. Чудесата на миналото са си в миналото. И от магоистория се интересува само екстравагантният Безцветен Нерг, никой друг, поне сериозно..."
Той поклати глава.
„Не, става прекалено сложно. Небесната дъга обича нарочно да заплита игрите си, пада си по засуканите комбинации. Нещо повече - обожава доносниците."
И затова Фесис бе склонен да повярва в шеговитата реплика, произнесена на ареопага на Дъгата: Всеки проблем има просто решение. Ако такова няма, търси още по-просто. Елементарното обяснение звучеше по-логично, отколкото загадъчното семейно съкровище...
Младежът трепна. Заслуша се.
„Охо, магарето се е събудило!" - установи той и рипна на крака.
Уви, през целия ден не се случи нищо особено. Илмет се разходи до пазара и остана там, наблюдавайки как угрижените търговци се опитват да пробутат залежалата си стока преди да е шурнал Пороят. Най-продавани бяха гранитните керемиди.
Очевидно адептът на Арк умираше от скука, Фесис - също. Градчето му беше омръзнало до смърт. Чудеше се защо Бащите на Братство са му заръчали да следи това самодоволно магьосниче. Или се бяха престарали, или...
Разчиташе на „или". Командорите на Червения орден не биха пратили току-така един маг от втора степен да зяпа сергиите по тържището. Тормозеше го мисълта, че от друга страна това би могло да е просто примамка, лъжлив ход.
„Всички тайни очи биха се юрнали подир младото нахакано копеленце, съумяло да се издигне толкова бързо до ранга си... Напълно е възможно да са го забутали тук поради някакво дребно провинение с малката утеха, че чрез него ще създадат главоболия на недоброжелателите и прекомерно любопитните. Просто така. За да видят дали...
Ако това е обяснението..."
Фесис се намуси.
„Лошо. Ако наистина е така, значи Братството е позволило да го вземат за шаран. Или дори още по-лошо - да го подкупят... Което и от двете да се е случило - ако изобщо се е случило - нашата организация вече няма да е достойна за името Сивото братство...
Сивата сбирщина - в това ще се превърнем..."
Денем не обичам да викам духове. Обикновено избягвам да го правя. Духовете са нежни и капризни същества. Слънчевата светлина за мнозина от тях е вредна и даже гибелна. Някои не понасят дори бледото лунно сияние. Затова моето време е нощта. Денем във Хвалин е прекалено шумно, глъчката достига дори до тук, в подземията на Хладния плам.