Книгата лежи пред мен, отворена е на чиста страница. Нарекъл съм току-що завършената глава малко превзето „Хвалинският възел". Ала наистина е Възел! О, каква наслада е да проследявам извивките на всяка негова нишка. Обичам да наблюдавам по-малки възли и възелчета... Всяко възелче, всяка извивка и нишка е едно живо, чувстващо и мислещо същество. Прилича на гатанка, мъчна дори за някой архимаг.
Не мога да разбера какво е събрало всичките тези същества заедно. Не зная и не искам да зная кой точно е наредил на младия наемник на Братството да следи адепта на Арк. Също така засега не ми е известно какво е довело и какво чака тук този вълшебник, който носи на шията си верига от девствена мед и три езика пламък, изковани от авалион. Засега се опиянявам от предчувствието за тайна. Същото, което ме кара да сплитам тези хора в един Възел. Усещам, че всеки от героите ми влачи призрачни нишки, които се оплитат с тези на другите и оформят юздите на Предназначеността. Много повече ме занимава въпросът кой в действителност засуква тези нишки. Чия воля стои зад всичко това? Богове или други сили? Или онези невероятни същества, за които още не съм измислил име?
О, нечия могъща сила е подхванала да плете очарователен орнамент.
Тази сила, признавам, леко ме тревожи - твърде уверено действа, някак злонамерено... Ала няма да съм себе си, ако не проследя цялата главна нишка, ако не пребродя всичките й извивки!
Волните и джуджето посрещнаха изгрева вече готови за поход. Оръжието се намираше в денковете. Запечатано, разбира се, според закона. Щяха да го извадят по-късно, след като напуснеха града. Оставаше само още една дреболия - да се сдобият с грамота за имперско гражданство.
Както всеки уважаващ себе си град и Хвалин в центъра си имаше площад, където не шумеше пазар, място, предназначено за разходки на изисканите граждани. В средата на грижливо павираното пространство бликаше шадраван, който бе дело на допуснатите да живеят в града джуджета. Майсторите от подземния народ бяха задължени от кметската управа да помагат за благоустройството на Хвалин. На същия площад се разполагаше внушителна църква - катедралният събор на Истинния бог. Заедно с нея в окръжност се нареждаха жилището на епископа, кметството, храмът на Хладния плам; жреческата школа и накрая -завършвайки кръга и почти опирайки църквата -със строгите си линии изпъкваше имперското Наместничество.
Кан-Торог и Алия спряха пред резиденцията на Наместника. Сидри, който бе приел да изпълнява ролята на слуга, с покорен поклон пое юздите. Волният потропа с бронзовото чукче по обкованата с желязо врата.
Влязоха.
Джуджето остана отвън. Зиморничаво се сви - лепкавата есенна влага, сгъстила се като студено желе преди Пороя, проникваше под дебелата му дреха. Ала освен хлад, джуджето усещаше и още нещо... почти на предела на сетивата си... нещо страшно. Назовалият се Сидри, а всъщност Еюар, отхвърли съмненията си, че му се привиждат разни кошмари заради нервността от предстоящото пътуване. Не, нещо наистина го наблюдаваше. То бе стаено някъде съвсем наблизо, като че ли под паважа. Еюар, като всяко дете на Подземния народ, бе надарен със Силата на своето племе, а и сам носеше в себе си частица от Ypui. Това не бе просто някаква си абстрактна магическа мощ, а именно Ури^' — специфичната единствено за джуджетата Сила. Сидри се съсредоточи и благодарение на нея съвсем остро и ясно почувства, че под каменните фундаменти на града се намира неизвестно мислещо същество. Древно и страховито. И точно то в момента напрегнато и неумолимо мислеше за самия него - за Сидри-Еюар и за онези, които Каменният престол е наел да проникнат в старинната съкровищница на джуджетата.
Могъществото на спотаения под земята разум потискаше, заслепяваше, бучеше оглушително в мъхнатите уши на Сидри. Сякаш съществото наказваше джуджето, задето е било „забелязано". Тежки вълни заливаха Сидри - всяка следваща бе по-нетърпима от предишната.
Той не издържа, стисна главата си с длани и простена сподавено. Всеки миг щеше да закрещи...
Никога не се беше чувствал толкова зле - дори когато твореше най-болезнените магии. Ковашки чукове се стовариха по слепоочията му, пръскайки искри на мигрена.
„Олеле..."
Отчаянието го тласна да се защити. Устните сами зашепнаха кънтящи в съзнанието слова:- " Suije reac. divnomm Suiiraz!"
Сидри призоваваше Силата. Не му пукаше, че стои в центъра на човешки град, че право зад гърба му, отляво и отдясно се извисяват църквата и храмът, а само на две преки на юг стърчи кула на Небесната дъга - кула на Орден Солей. Не го интересуваше, че всеки миг насам ще дотича цяла орда от жреци, магове, воини... Ако тутакси не се противопоставеше на подземната твар, чудовището щеше да изпие разума му, да заръфа сърцето му и да го погълне....