Прохладна и спокойна, Силата на планините пристигна като освежаваш повей. Тя се бе оказала твърде слаба навремето, за да устои на вълшебниците на Дъгата през Джуджешките войни, ала все още можеше да помогне на една от своите рожби. Откликна на неговия зов послушно и без забавяне.
Джуджето успя да си поеме дъх. Олекна му. Дивото млатене в слепоочията утихна, чудовищната твар отпълзя от съзнанието му, подви опашка. Треперейки от ушите до петите, Сидри облиза пресъхналите си устни. Усети вкус на кръв, избърса устата си с опакото на ръката, по китката остана червена ивичка.
Раменете му се отпуснаха. Покорно зачака хората. Боят щеше да е неравен. Нямаше да му позволят ла умре, а дори ако сам се наръгаше с нож в гърлото, пак си имаха начини... Щяха да го пленят жив или мъртъв и капка по капка щяха да изстискат от него всичко, което знаеше, всичко! И тогава - край на цялото дело...
Сидри не хукна да бяга, нито изпадна в паника, ала смелостта не беше сред неговите достойнства. Той бе търговец, не воин, пътешественик, а не боен маг. В предстоящата мисия на Волните се падаше да се сражават и мрат. Каменният престол им бе платил - длъжни бяха да си го отработят...
- Сидри! Какво става?! - Кан-Мола изскочи от врата като вихър и едва не събори пазача. Лицето й бе изкривено, косите -разпилени. Очите пламтяха, сякаш в главата й бе избухнал пожар.
„С такива очища не ти трябва фенер нощем... - помисли си джуджето, а после изхърка:
- Прости ми... Нещо... ме нападна... нещо отвъд...
Имаше предвид, че чудовището вероятно е новият стопанин на съкровищницата. Тварта го бе проследила... Нямаше сили да обяснява.
Тави за миг прехапа устни, но след миг се овладя и прохладните й пръсти докоснаха слепоочията на Сидри. Джуджето бе решило, че са натрошени на парчета. То отново потръпна -още го боляха.
- Не бой се - рече тя тихо. - Ще те прикрия. Брат ми е почти готов с документите...
Сидри боязливо надникна през рамо. На площада припряно и чевръсто излизаха онези, които имаха задължението да реагират на несанкционирана и нечовешка магия.
Измежду първите, естествено, бяха свещениците. Съборът на Спасителя блъвна върволица бели раса. Църквата никога не бе избучавала, нито практикувала бойно вълшебство, ала по кръчмите и пазарите непрекъснато се шепнеше, че служителите й години наред укротявали и смирявали плътта си, уж за да придобият някакви особени умения. Умения, далеч по-могъщи от магията на Седмоцветието.
Подир свещениците се появиха жреци. По цялата Империя още стояха и даже на места умерено процъфтяваха храмове на Древните богове. Изображенията им още се срещаха въплътени в зидове и ритуали. Споменът за Забравените брегове още живееше. Ала старите идоли бяха слаби, почти потънали в сън. Това означаваше, че са кажи-речи умрели, защото сънят за божествата се смяташе за тяхна смърт. Но все пак тук-там продължаваха да ги почитат. Дъгата гледаше на това през пръсти, а ордените снизходително позволяваха на поданиците да се кланят на когото щат - стига да плащат данъци и строго да спазват наложените ограничения за баене и магия. Пък и жреците за нищо не ставаха в сравнение дори с вълшебниците от трето ниво. Нехайството на Седмоцветието бе грижливо пресметната политика на „хлабавия нашийник".
Жреците на Древните пристъпваха предпазливо и в боен строй. Най-отпред вървяха четирима сидрити - старшите ученици, които напролет щяха да заминат по определените им за служба общини. Следваха ги четирима декани, а последен крачеше ректорът. Те не обръщаха внимание на джуджето. Разбира се, нямаше защо да го зяпат. Престъпникът бе грижа на стражите-вълшебници. Жреческото задължение бе да проучат що за подземен гостенин е довтасал под Хвалин. Сидритите напипваха дирята на чудовищното създание, деканите ги прикриваха от контраатака, а ректорът трябваше да свърши същинската работа - да докосне съзнанието на съществото и да го заприказва. Жреците на древните богове твърдо вярваха, че разговор може да се води с всяко мислещо създание, без значение дали то притежава душа или не.
Дойдоха и магьосниците. Дъгата не действаше бързо. Чудовищата бяха нещо обичайно, затова вълшебниците нямаха нищо против слугите на храма да се потрудят и позабавляват. Древните божества и без това гаснеха, от силата им бяха останали жалки огризки, светът се управляваше от Спасителя и от Чистата магия. Накрая така или иначе господин ректорът щеше да се отчете пред Хвалинския съвет на Небесната дъга...