- Ела тук! - изкрещя той.
Железният й нашийник изведнъж стана непоносимо горещ. Против волята си, тя тръгна към него.
- А сега, гледай! - Онфим вдигна пръчицата и я насочи към устието на едно дере.
„Бягайте, братя! Бягайте!"
Тя не разбра дали са чули предупреждението й. От края на пръчицата се откъсна алена светкавица и в миг дерето пламна.
„Това е магията на Орден Арк. Ясно е като бял ден. Остраг е тяхно владение..."
- Така. - Онфим изглеждаше мрачен. - Сега можем да продължим. -Гласът му пак стана какъвто бе винаги, глас на алчен и неграмотен собственик на странстващ цирк. - Наложи се да изхарча едно заклинание...
В името на Истинния Бог, струваше ми петнайсет жълтици! Петнайсет монети с портрета на императора, да удължи небето живота му!
Огънят не вилня дълго - магията убиваше бързо.
Те подминаха овъглените склонове. Цареше безмълвие.
Ахата вървеше като насън.
„Онфим владее Силата! Не е възможно магьосниците на Арк да разхищават просто ей така заклинанията си! Те не биха продали такова бойно вълшебство за петнайсет, нито дори за сто и петдесет имперски жълтици! Лъжеш, Онфим! Самият ти принадлежиш към адептите на Орден Арк! Така е!"
- Води ме, остроухо! - Човекът зад гърба й пресипнало се изсмя. -Води, води и гледай да не сгрешиш друг път. Аз мога добре да разпознавам скривалища на Безродните. Върви и казвай какво усещаш. Гледай да не пропуснеш нещо!
„По-добре да бе заповядал да се съблека и да си легна с тебе, скот!"
- Аз малко ще позатопля огърлицата ти, ушато. За да ти се развърже езичето.
Рязко и внезапно замириса на нешо опърлено.
Болката накара Ахата да се дръпне напред - да се дръпне сляпо, отчаяно. Тя не се търкаляше в краката на човека, не молеше за милост, тя просто тичаше натам, накъде я водеше инстинктът й. Волята, злобата - всичко изчезна. По бузите й се стичаха сълзи, ала тя не ги забелязваше. Мислите й изгаснаха, изчезнаха под натиска на всемогъщата болка. Злобните заклинания на нашийника не позволяваха на момичето да употреби Силите на Дану. Единственото, което тя можеше да стори, бе да тича напред колкото може по-бързо като ранена сърна. Да тича само по един път, в края на който я очакваше спасение.
Гората нещо й викаше, ала тя не схващаше. О, ако не бе този проклет нашийник! Тя с лекота би издържала изтезаване с нажежено желязо... ...Болката изчезна внезапно, миг преди очите на Ахата да изскочат от орбитите. Но не бе премахната от Онфим (нашийникът продължаваше да живее и опитваше да се докопа да плътта на жертвата си), а от нещо друго, надарено с толкова огромна сила, че цялата мощ на чародеите от Арк изглеждаше детска играчка. Неизвестната сила устреми своя поглед към Ахата.
Здравей, дъще Дану! Предсказаният час настъпи. Ти дойде, за да получиш Immilspoeunn*"( най-великото съкровище, магическият меч на Дану. - Бел. а. )
На Ахата й причерня. Тя затвори устата си с длан, за да не чуе небето ужасното богохулство.
Артефактът, който тя преследваше, когато я плениха. Последната надежда на племето Дану.
„Но, Велики Сили, защо за всички тези години никой от моя народ не Го намери, не Го придоби? Та нали първата стъпка бе претърсването на остатъците от uairoduo^gop. Търсиха неведнъж. А магьосниците на човешките ордени, които алчно разораха цялата плът на свещената гора? Те също нищо не намериха. Абсолютно нищо..."
Нищо не сполучва алчният, дори ако се бори не за себе си, а за другите. Та Immilspoeunn не расте година-две, а век и повече дори. Само през една-единствена есенна седмица, в точно определена година, настъпва Съзряването - тогава ръката на търсещия може да придобие Immilspoeunn - отговори търпеливо гората
Величественият, невъзмутим лес не се страхуваше от смърт, не знаеше що е страх, и - в крайна сметка - не се интересуваше дори от нещастната Дъщеря на Дану, жалката отломка на някога славното племе. Иначе нямаше да предава съкровището на Дану сега, в ръцете на робиня с нашийник, доведена от свирепия си господар.
Пред Ахата се извисяваше някакво дърво. Бе строен Аееoduoе, чийто клони бяха толкова високо, че едва се долавяше шумоленето на петолъчните листа с цвят на стопено злато. Дървото се готвеше да покрие земята с листата си като с меко зимно одеяло. Готвеше се със собствената си смърт да опази земята от измръзване. Откак магията на Дану бе загубила силата си, зимите тук бяха станали зли и сурови.
Напълно обикновен на пръв поглед Аееoduoе. Макар че... Не, не бе обикновен. В това дърво дремеше скрита мощ. Мощ дълбинна, вътрешна, от тези, що не се отзовават на първото срещнато заклинание на някой скитащ магьосник. Сега тази мощ се събуди, без да забелязва застиналия на място с пръчица в ръка господин Онфим първи. Не забеляза и железния нашийник с наложено заклинание, обвил шията на тази, която възнамеряваше да дари с израслото и пазеното в дънера му. Дървото не желаеше да знае, че съкровището веднага ще попадне в чужди ръце, в ръцете на хуманус, един от тези, що превърнаха в самата плът на uaiooouo'gop. Дървото само изпълняваше своето предназначение.