Тръпки побиваха Ахата, вече не можеше да помогне никакво самообладание на Дану.
„Онфим, проклет хитрецо, ти знаеше, наистина знаеше! И пресметна всичко до най-малките дреболии. Надали ме купи случайно тогава, в далечното минало..."
Клоните бавно се свеждаха към лицето й. Това, за което тя тъй мечтаеше, което бленуваше с възпалени очи в нощни видения, само падаше в ръцете... Ала не в нейните. Нашийникът заплашително се затопли. Преди момичето дори да помисли за невъзможното, болката ще я свие на дъга и ще я хвърли на земята, в краката... на господаря й.
Клоните се разтвориха и пред Дану и хуманса се яви в целия си блясък Immilspoeunn. Оставаше само да го откъсне. И - с един замах, сбрал цялата сила, дадена на една дъщеря на Дану -да разсече от рамото до кръста този, който стои зад гърба й. После щеше да подхване нашийника и... да го разкъса на две части!
Ръката на момичето не успя да се вдигне. Онфим знаеше за какво е тук. Удар в тила! И още един, вече по падащата...
Земята изведнъж се оказа близо до очите й - много близо.
- Добре, Дану - пресипналият глас на Онфим трепереше. -Много добре. Ставай. Свършихме работата по-бързо, отколкото си мислех. Да вървим. Трябва да се върнем. Дано успеем преди дъждовете...
- Убий ме - без да мръдне, тихо помоли тя. - Убий ме, нали вече не съм ти нужна...
Преди девойката си мислеше, че незабавно ще умре, ако попадне в плен. После тя си мислеше, че веднага ще умре, когато за пръв път я влачеха, за да я бият с камшик. Последната й надежда за смърт бе свързана с мига, в който чуеше, че 1ш^^роеипп е попаднал в ръцете на хората. Сега вече, когато самата тя връчи на един човек най-великото оръжие на своята раса, разбра, че не й е съдено да осъществи и тази мечта.
- Да те убия ли? - Бузите му изглеждаха подпухнали и разплути, острият му нос - набъбнал като картоф, а сбръчканите торбички под рязко обезцвстилите се очите - издути. - Е, не, остроухо. Доставя ми удоволствие да гледам как се гърчиш.
Приятно ми е да гледам как се мъчиш от това, че вашият знаменит Имелсторн е тук, в моите ръце.
„Имелсторн! Велики Богове! Колко грубо и просташко! Обаче, какво друго мога да очаквам от един хуманус..."
И тъй, няма да те убивам, не се надявай, котко. Вдигай се да вървим, докато не съм се разсърдил. Пороят ни настига, трябва да побързаме. Вдигай се!
Ахата насила се изправи. Цялата трепереше от преживяното.
Могъщото дърво вече сгъстяваше клоните си. То изпълни своя дълг, предаде на Дъщерята на племето Дану immilspoounn. Сега дървото - без да бърза - спокойно щеше да отгледа нов меч, който един ден също щеше да си намери стопанин.
Човекът и младичката Дану с остри уши тръгнаха обратно към пътя.
- Виж ти, връщат се! - Трош пръв забеляза господаря и Ахата. На гърба си господин Онфим Първи носеше нещо дълго и грижливо опаковано. Какво ли бе намерил, интересно...
- Е, поехте ли си дъх? - неприветливо запита господин Онфим. - Тогава потегляме.
И неволно се озърна през рамо на изток, където целият небосвод над хоризонта беше помрачен от зли черни облаци.
Дъждовете се приближаваха, а с тях и редовната есенна смърт. Горко на онзи, който я посрещнеше без покрив над главата си, без огън и подслон.
Странстващият цирк се помъкна на запад.
ВТОРА ГЛАВА
Чародеите, вещерите, маговете, заклинателите, вълшебниците и другите люде с магическа дарба обожаваха да изпъкват сред тълпата. При това - веднага и отдалеч, за да секват разговори, да падат шапки и да се превиват гърбове, щом ги видят.
По-младите магьосници обичаха да се кичат с черни и сребърни накити -кожи, шипове, верижки, гривни. Жените не бяха по-скромни, но се разделяха на две крайности: едните - с къси коси, мечове, мъжко облекло и обноски, а другите - с разкошна коса до кръста (укрепена и удължена с магия) и цял куп поли, дантели, дълбоки деколтета, карети, лакеи с ливреи...
От по-възрастната генерация всички до един се обличаха в наметала. Наметалото далеч не бе най-удобното облекло - разгръщаше се, не спираше вятъра и пречеше на ръцете. Обаче го обличаха. По всички краища на Империята - от вътрешните морета до Изгревния океан - бе разгласена строга разпоредба. Тя задължаваше и простолюдието, и благородните съсловия да обличат само пъстри наметала. Оттогава единствено старшите орденски магьосници от трета степен нагоре се ползваха с привилегията да носят едноцветни. На всички останали се разрешаваше да обличат наметала с два, три цвята и тъй нататък. Ето защо колкото по-високо положение заемаше човекът, толкова по-малко цветове имаше наметалото му. Двуцветни обличаха кралете, с три цвята се гиздеха принцовете, херцозите, графовете, бароните и другите знатни особи. На по-ниските стъпала на социалната стълба започваха вече волни комбинации от пъстри райета.