Докато живеел и работел като помощник-изследовател в една лаборатория по физика на твърдите тела в Еймс, през едно лято градът за два дни бил буквално превърнат в остров при голямо наводнение. Също като много други хора от Средния запад, и Финкъл-Макгроу прекарал няколко седмици в издигането на насипи от чували с пясък и найлонови уплътнения. Той отново бил поразен от поведението на националните медии — репортери и от двете крайбрежия постоянно се появявали в ефир, за да съобщават с изненада, че няма знаци за никакво плячкосване. Урокът, получен по време на самолетната катастрофа в Сиукс Сити, просто се затвърдил. Бунтовете в Лос Анджелис предишната година пък били жив пример за точно обратното. У Финкъл-Макгроу започнало да се затвърждава мнението, което щяло да стане основа за политическите му схващания през следващите години, а именно, че макар и хората да не са генетично различни, то в културно отношение просто няма място за сравнение, и че някои култури просто са по-добри от други. Това не била някаква субективна оценка, а просто наблюдението, че някои култури процъфтявали и се развивали, докато други просто се проваляли. Всъщност подобно било схващането на повечето хора, но по онова време никой не се осмелявал да му даде словесен израз.
Финкъл-Макгроу напуснал университета без нито една диплома и се върнал във фермата, която била под негово ръководство в продължение на няколкото години, през които родителите му били прекалено ангажирани с рака на гърдата на майка му. След смъртта й той се преместил в Минеаполис и започнал да работи за някаква компания, основана от един от неговите бивши професори, която произвеждала сканиращи тръбни микроскопи — по това време тези съоръжения били доста нови като идея, защото можели да улавят и манипулират отделните атоми. В онези времена областта още не била разработена, клиентите били най-вече големи изследователски центрове, а практическото приложение изглеждало далеч в бъдещето. Но пък опитът бил много ползотворен за човек, който искал да изучава нанотехнологии, и Макгроу наистина се захванал с това, работейки до късно през нощта през всичкото си свободно време. Като се имат предвид усърдието, самоувереността, интелигентността („адаптивен, неуморен, но не кой знае колко гениален“) и основните познания по бизнес, които получил във фермата, било неизбежно той да стане един от няколкостотинте пионери на нанотехнологичната революция; собствената му компания, която основал пет години, след като се преместил в Минеаполис, да просъществува достатъчно дълго, за да бъде погълната от „Апторп“; и да направлява политическите и икономическите събития на „Апторп“ достатъчно добре, че да се добере до едно доста прилично и доходоносно място.
Той все още беше собственик на семейната ферма в северозападна Айова, заедно с няколкостотин хиляди акра прилежащи земи, които Финкъл-Макгроу постепенно превръщаше в прерия с високи треви, препълнена от бизонски стада и истински индианци, които си бяха дали ясната сметка, че е много по-добре да си яздиш коня и да ходиш на лов за дивеч, отколкото да гниеш по дупките на Минеаполис или Сиатъл. През по-голямата част от времето обаче той стоеше в Ню Шузан, който поради ред чисто практически причини беше превърнат в неговото графско имение.
— Връзки с обществеността? — попита Финкъл-Макгроу.
— Сър? — Съвременният етикет работеше по съвсем точни и ясни правила; при такива неформални обстоятелства не бяха необходими „Ваша светлост“ или други подобни ласкателства. — Във вашия отдел, сър.
Хакуърт му беше дал официалната си визитка, която бе съвсем на място в случая, но не казваше кой знае какво. „Инженер. Отдел «Поръчки».“
— Така значи. Помислих си, че човек, който може да разпознае Уърдзуърт, по всяка вероятност е една от ония артистични личности, които работят във „Връзки с обществеността“.