Финкъл-Макгроу вероятно си даде сметка, че е прекрачил позволените граници и започна да кима енергично.
— Това, разбира се, е един доста често използван аргумент.
— Така е, сър. Нямам никакво намерение да твърдя, че съм бил единственият млад човек, онеправдан от онова, в което се превърна родната му култура.
— Аз също не твърдя подобно нещо. Но мнозина, които се чувстват като вас, са се установили във филозони, където царува много по-строг режим. Те гледат на нас като на дегенерати.
— Не че в живота ми не е имало периоди на безумно строга, лишаваща те от всяко право на собствено мнение дисциплина, обикновено наложена заради каприза на онези, които ги е грижа най-вече за разврата. В съчетание със заниманията ми по история това ме доведе, също както и много други, до заключението, че през миналия век е имало много малко достойни за подражание неща и че вместо това трябва да се обърнем към деветнайсети век за някакви стабилни социални модели.
— Много добре, Хакуърт! Трябва обаче да знаете, че моделът, за който намеквате, не е просъществувал много дълго след първата Виктория.
— Ние сме надраснали голяма част от невежеството и сме преодолели много от вътрешните противоречия, които са били характерни за онази епоха.
— Така ли е наистина? Колко успокояващо. А дали сме ги разрешили по начин, който ни гарантира, че всички деца там долу ще водят интересен живот?
— Трябва да си призная, че мисля твърде бавно, за да схвана мисълта ви.
— Вие самият казахте, че инженерите от отдел „Поръчки“ — най-добрите — са водили интересен живот, а не са се придържали към правата, тесногръда линия. Което намеква за някаква зависимост, нали?
— Съвсем очевидно.
— Та нали това предполага, че за да възпитаме едно поколение деца, които могат да достигнат пълните си възможности, трябва да намерим начин, по който да направим живота им интересен. А моят въпрос към вас, господин Хакуърт, е следният: мислите ли, че нашите училища постигат това? Или пък са като повечето училища, от които се е оплаквал Уърдзуърт?
— Дъщеря ми е още много малка, за да ходи на училище, но се страхувам, че второто положение е това, което преобладава.
— Мога да ви уверя, че е точно така, господин Хакуърт. И трите ми деца са били обучавани в такива училища, така че ги познавам много добре. Абсолютно съм категоричен, че Елизабет трябва да бъде възпитана по съвършено различен начин.
Хакуърт усети как лицето му се облива от червенина.
— Сър, мога ли да напомня, че ние току-що се запознахме — съвсем не се чувствам достоен за доверието, което залагате на мен.
— Не ви казвам тия неща като приятел, господин Хакуърт, а като професионалист.
— Тогава трябва да ви припомня, че съм инженер, а не детски психолог.
— Въобще не съм забравил това, господин Хакуърт. Вие наистина сте инженер, при това много добър, в една компания, която все още смятам за своя — макар че като лорд на справедливостта вече не разполагам с формална връзка. А сега, когато доведохте своята част от този проект до успешен финал, възнамерявам да ви назнача като ръководител на един нов проект, за който имам причина да вярвам, че сте най-подходящият специалист.
Бъд повали първата си жертва почти без да иска. Бе направил погрешен завой в една задънена уличка и по невнимание задръсти пътя на чернокож мъж, жена и две малки дечица, които се бяха навряли там преди него. Те изглеждаха доста уплашени, което бе типично за новопристигналите, и Бъд усети как погледът на мъжа се задържа доста дълго върху снайперките му, докато онзи се чудеше дали мерникът, който той не можеше да види, е насочен към него, дамата или някое от децата му.
Бъд не се махна от пътя им. Той носеше снаряжение, а те не, значи от тях се очакваше да се махнат от пътя му. Вместо това обаче те просто замръзнаха на мястото си.
— Проблем ли имате? — попита Бъд.
— Какво искате? — попита го на свой ред мъжът.
От доста дълго време никой не бе показвал такава голяма загриженост за желанията на Бъд, поради което на него това му хареса. Даде си сметка, че тези хора се чувстват така, сякаш са ги нападнали откъм гърба.