Само дето кучката не пищеше и не молеше за милост. Тя просто се обърна с гръб, за да защити с тяло детето си, и погледна съвсем спокойно Бъд през рамо. Бъд забеляза, че тя също има малък белег на скулата си.
— Сега ще ти извадя окото — каза Бъд, — а след това се захващам с кучката ти.
Мъжът вдигна здравата си ръка с дланта нагоре, за да даде знак, че се предава. Извади от джоба си всички твърди „универсални парични единици“ и му ги подаде. След което Бъд се омете, защото мониторите — аеростати с размерите на лешник, които си имаха очи, уши и радио-антени — вероятно бяха хванали звука от експлозията и бяха тръгнали към този район. Той видя как един от тях профуча покрай него, когато свърна на един ъгъл. Беше снабден с дълга гъвкава антена, по която светлината проблясваше като тънка колкото косъмче пукнатина в атмосферата.
Три дни по-късно Бъд се навърташе около Аеродрума, за да си търси лесна плячка, когато пристигна един голям кораб от Сингапур. Сред потока от двете хиляди пристигнали се открояваше една плътна групичка от около двайсетина якички чернокожи с много тъмна кожа, облечени в делови костюми, с по едно шарено парцалче около врата и малки белези на скулите си.
Късно същата нощ Бъд чу за първи път в живота си думата „ашанти“.
— Пристигнаха още двайсет и пет ашанти от Лос Анджелис! — каза някакъв мъж в един от баровете.
— Ашантите проведоха голяма конференция в заседателната зала на Шератон! — възкликна някаква жена на улицата.
Докато чакаше на опашка пред един от безплатните синтетични компилатори, някакъв клошар разказа:
— Един от тия — ашантите — ми даде пет юки. Добри хора са.
Когато Бъд се натъкна на един познат, с който бяха работили като примамки, подхвърли:
— Абе, градът се е напълнил с тия ашанти, нали?
— Ъхъ — отвърна приятелят му, който се беше втрещил, когато видя Бъд на улицата, и който изведнъж стана много неспокоен, като започна да върти глава във всички посоки.
— Сигурно са се събрали за някакъв конгрес — предположи Бъд. — Миналата нощ се оправих с един от тях.
— Да, знам — отвърна приятелят му.
— К’во? Ти пък откъде знаеш?
— Не са се събрали за конгрес, Бъд. Всички тия ашанти, с изключение на първия, са в града, за да те търсят.
Гласните струни на Бъд се парализираха, зави му се свят и усети, че изобщо не може да се съсредоточи.
— Трябва да вървя — каза приятелят му, след което предпочете да не стои вече в близост до Бъд.
През следващите няколко часа на Бъд му се струваше, че всички на улицата го гледат. Той със сигурност ги гледаше, защото се опитваше да забележи познатите костюми, шалчетата на врата. Но му се мярна само някакъв мъж по шорти и тениска — чернокож, с много високи скули, на едната от които имаше малък белег, с почти азиатски очи, — който изглеждаше ужасно нащрек. Така че не можеше да разчита, че ашантите носят само типичното си облекло.
Много скоро след това на брега Бъд размени дрехите си с един просяк, като свали от себе си всичката черна естествена кожа и се появи отново на улицата по тениска и шорти. Тениската му беше малко тясна; стягаше го под мишниците и притискаше мускулите му, от което той усещаше вечното гъделичкане по-осезателно от всякога. Щеше му се да може да изключи стимулаторите за момент, да отпусне мускулите си поне за една нощ, но това щеше да означава още едно пътуване до козметичния салон, а беше сигурен, че ашантите са сложили свои хора по всички козметични салони.
Можеше да се покрие в някой от публичните домове, но пък не знаеше какви връзки имат ашантите — нито дори какво точно означаваше, по дяволите, ашанти — и се страхуваше да не направи някоя тъпа грешка при така стеклите се обстоятелства.
Докато бродеше по улиците на Земята под аренда, готов да насочи снайперките си към всеки чернокож, който се изпречеше на пътя му, той размишляваше колко е несправедлива съдбата към него. Как можеше да се досети, че непознатият е бил член на някаква организация?