През целия горещ следобед Нел се катерила с мъка по безкрайните криволичещи склонове. От време на време посягала и бръквала в чантата, която висяла на кръста й, вземала шепа от пепелта на Пурпур и я разпръсквала зад себе си като семена. Винаги, когато спирала да си почине, хвърляла поглед към изгорялата пустиня, която току-що била пресякла: светлокафява равнина, маркирана на някои места от червеникаво-кафяви късове вулканична скала, петна с ароматни сивкаво-зелени храсти, които висели като хлебна плесен по всички части на завет от вечния вятър. Била таила надеждата, че като изкатери предната част на тази планина, ще се издигне над праха, но той я преследвал и покривал устните и пръстите на краката й през цялото време. Когато вдишвала през носа си, това само жулело още повече пресъхналите й ноздри, поради което се била отказала да усеща миризмата на каквото и да било. В късния следобед обаче из планината се разнесъл хладен и влажен полъх, който освежил лицето й. Тя поела дълбоко от него, като се надявала да запази частица от хладния въздух, преди той да се е разнесъл надолу към пустинята. Миришел на вечнозелени растения.
Докато се катерела по склоновете, Нел отново и отново попадала на такива приятни въздушни течения, така че когато преодолеела поредния остър завой по пътя си, тя имала стимул да върви към следващия. Малките храсталаци, които обгръщали скалите и се показвали от разните пукнатини, ставали все по-големи и многобройни. Започнали да се появяват и цветя — отначало малки и бели като шепи сол, разпръснати по скалите, а след това и по-едри цветове в синьо, тъмнопурпурно и яркооранжево, които били натежали от ароматен нектар, привлякъл посипаните с жълти власинки от откраднатия прашец пчели. Чепати дъбове и ниски гъсти вечнозелени храсти хвърляли малки сенки по пътеката. Небето идвало все по-близо, а завоите по пътеката ставали все по-широки с намаляването на планинския наклон. Нел била особено щастлива, когато завоите свършили и пътеката станала съвсем права през една непокътната високопланинска ливада, обилно обсипана с пирен с пурпурни цветове и маркирана на определени места от високи борови дървета. За момент тя се изплашила, че тази морава не е нищо повече от тераса и че пред нея имало още много върхове за изкачване; тогава обаче пътеката тръгнала надолу и стъпвайки тежко при намесата на нови мускули, които поели тежестта й при слизането, Нел почти побягнала надолу през един огромен каменен блок, обсипан с мънички локвички кристално чиста вода и разпръснати петна от неразтопен сняг, докато стигнала до място, където скалата се устремявала право надолу. Тя успяла да се спре навреме и погледнала надолу като сокол-скитник към една обширна страна със сини езера и зелени планини, загърлена във въртяща се буря от сребърна мъгла.
Нел обърна страницата и я видя, точно както я бе описала книгата. Илюстрацията беше разположена на две страници — цветна рисунка, помисли си тя. Всяка една част от нея изглеждаше също толкова реална, колкото би била в киноматериал. Геометрията на цялата работа обаче беше странна, заимствала някои надреалистични трикове от класическото китайско пейзажно живописване; планините бяха твърде стръмни и продължаваха до безкрай в далечината; когато пък се взреше, Нел виждаше високи замъци по невъзможно стръмните им склонове, по чиито пилони се развяваха шарени флагове с динамични хералдични знаци: грифоните приклякаха, лъвовете ревяха, а освен това се виждаха всички най-малки подробности, макар че замъците бяха толкова надалеч. Винаги, когато погледнеше нещо, то ставаше по-голямо и се превръщаше в различна картина, а когато вниманието й намалееше — когато тя премигнеше и поклатеше глава, — гледката се връщаше към предишната обща картина.
Нел прекара дълго време в правене само на това, защото имаше най-малко десетина замъка и тя имаше усещането, че ако продължава да гледа и брои, може да се занимава с това цял живот. Не всичко обаче беше замъци: имаше планини, градове, реки, езера, птици и зверове, кервани и какви ли не други пътници.
Известно време тя гледа една група пътници, които бяха спрели каруците си в ливада встрани от пътя, бяха си направили стан и потъркваха ръце край огъня, докато един от тях свиреше народна мелодийка на малка, окичена със звънчета гайда, която се чуваше едва-едва от толкова километри разстояние. Тогава Нел си даде сметка, че книгата не беше казвала нищо от дълго време.
— И какво станало тогава? — попита тя.
„Илюстрираният буквар на младата дама“ не отговори нищо.
— Нел потърсила някакъв безопасен път надолу — зае се да импровизира тя.