Щеше да се поинтересува от Мишата армия по-късно. Днес беше събота, което означаваше, че тази сутрин щеше да ходи на посещение при брат си в Земите под аренда. Отвори гардероба в ъгъла на спалнята си и извади оттам роклята, с която пътуваше. Като усети намеренията й, придружителката й излетя от нишата си и изскимтя по посока на вратата.
Макар и все още съвсем млада, прекрачила само с няколко години прага на женствеността, Нел вече имаше основание да е благодарна за присъствието на робокомпаньонката, която я следваше навсякъде извън дома. Зрелостта й бе донесла редица особености, които привличаха вниманието на другия пол, а и на жените с такива наклонности. Коментаторите рядко пропускаха да споменат за очите й, за които се говореше, че излъчвали далечна екзотичност. Във формата и големината им нямаше нищо особено необичайно и цветът им — меко преливане на зелено и светлокафяво, изпъстрено със златни точици — не изпъкваше сред преобладаващия англосаксонски расов тип. Но очите на Нел излъчваха дива жизненост, която привличаше вниманието. Неовикторианското общество раждаше много млади жени, които въпреки високата си образованост и начетеност, на възрастта на Нел изглеждаха съвсем сиви. А нейните очи говореха за съвсем друго нещо. Когато няколко месеца по-рано Академията на госпожица Матисън я представи в обществото заедно с още няколко момичета на нейната възраст, тя не беше най-добра в танците и определено не най-добре облечена или най-общителна. Въпреки това тогава около нея се насъбра цяла тълпа от млади мъже. Те не проявиха неблагопристойността да се мотаят наоколо, но се държаха на разстояние под установения максимум, така че където и да идеше в балната зала, навсякъде попадаше сред необикновено много младежи.
Особено бе разпалила интереса на племенника на лорда на справедливостта в Атлантида/Торонто, който й написа няколко пламенни писма. Тя му отговори с думите, че не желае да продължава връзката и една сутрин, навярно с помощта на таен монитор, той я бе пресрещнал заедно с компаньонката й, докато Нел яздеше към Академията на госпожица Матисън. Тя му напомни за отговора си, като се направи, че не го познава, но младежът прояви настойчивост и когато Нел стигна до портала на Академията, компаньонката вече бе събрала достатъчно улики, за да докаже обвинение в очевиден сексуален тормоз в случай, че Нел пожелае да го повдигне.
Тя, разбира се, не го направи, защото това щеше да предизвика масово презрение, което би могло да навреди на кариерата му. Затова пък копира продължаващ пет секунди кадър от компаньонката, на който при приближаването на младежа Нел казваше: „Извинете, но се опасявам, че ме поставяте в неудобно положение“, а той продължаваше да упорства, сякаш не я беше чул. После записа тази информация в робовизитка и я прати в жилището на семейството му. Съвсем скоро получи официално извинение и проблемите й престанаха.
Тъй като вече бе представена в обществото, приготовленията й за посещението в Земите под аренда бяха също толкова сложни, колкото и на която и да е друга дама от Нова Атлантида. Извън града тя и вихрогонът й бяха заобиколени отвсякъде от летящи охранителни капсули, изпълняващи ролята на предна линия за лична защита. Вихрогонът на съвременната дама имаше У-образно тяло, което премахваше необходимостта да язди, седнала настрани, така че Нел можеше да носи сравнително нормална рокля: корсаж, който подчертаваше модерно тънкия й кръст, толкова грижливо оформен на упражнителните машини в Академията, че сякаш бе изработен на струг. Полите, ръкавите, яката и шапката й гарантираха, че никой от младите грубияни в Земите под аренда няма да има възможност да проникне с поглед в телесното й пространство, а за да не ги изкушава прекалено много с особеното си лице, тя носеше и воал.
Воалът представляваше поле от микроскопични чадъроподобни аеростати, програмирани да летят плътно един до друг само на няколко сантиметра пред лицето й. Всички чадъри бяха насочени навън от нея. Обикновено бяха затворени, което ги правеше почти невидими — приличаха на сянка пред лицето й, макар че гледани отстрани образуваха фина искряща стена във въздуха. По заповед на Нел те можеха да се отварят до определена степен. Външните им повърхности бяха огледални, вътрешните матовочерни, така че тя бе в състояние да гледа навън като през опушено стъкло. Но другите виждаха само искрящия воал. Чадърите можеха да се програмират да застават по различен начин, винаги запазвайки една и съща обща форма — така че да изглеждат като маска или като фина коприна, в зависимост от модата.