Новата територия, в която беше навлязла принцеса Нел, бе най-голямата и сложна от всички Вълшебни кралства в „Буквара“. Като прелисти страниците назад, за да се върне на първата панорамна илюстрация, тя преброи седем големи замъка, кацнали на планинските върхове, и разбра, че ще трябва да ги посети всичките и да направи по нещо сложно във всеки един от тях, за да си върне единайсетте откраднати ключа и да се сдобие с онзи, който й беше останал.
Направи си чай и сандвичи и ги отнесе в кошница на ливадата, където обичаше да чете сред дивите цветя. Без самия управител Муър неговият дом бе меланхолично място, а откакто не го беше виждала вече имаше няколко седмици. През последните две години все по-често го викаха по служба и той изчезваше (както предполагаше тя) във вътрешността на Китай за по няколко дни, а после и седмици, за да се върне потиснат и изтощен и да намери уединение в уискито, което поглъщаше в изненадващо умерени количества, но в безумна концентрация, и в среднощните концерти с гайда, които събуждаха всички в Давтейл и дори неколцина с лек сън в анклава Нова Атлантида.
По време на пътуването си от лагера на Мишата армия до първия замък Нел трябваше да използва всичките си умения за живот на открито, придобити през годините на скитане из Отвъдната земя: сражава се с пума, успя да избяга от мечка, прекосяваше потоци, палеше огньове, вдигаше си заслони. Когато Нел доведе принцеса Нел при древните, покрити с мъх порти на първия замък, слънцето блестеше хоризонтално оттатък моравата и въздухът стана малко хладен. Нел се загърна в термогенен шал и включи термостата на температура откъм студената страна на приятното — беше открила, че прекалената топлина притъпява остротата на ума й. В кошницата имаше термос с горещ чай с мляко, а сандвичите щяха да почакат известно време.
На най-високата от многобройните кули на замъка се виждаше четирикрила вятърна мелница, която се въртеше с постоянна скорост, макар че застанала на много метри под нея, принцеса Нел усещаше съвсем слаб ветрец.
В главната порта имаше по-малка врата с шпионка и с огромно Т-образно бронзово чукало отдолу, цялото обрасло с мъх и лишеи, от които формата му едва се различаваше. Принцеса Нел с огромно усилие удари с чукалото и като имаше предвид състоянието му, не очакваше резултат. Но едва прозвуча първият удар, когато шпионката се отвори и тя видя шлем: защото пазачът от другата страна беше облечен от главата до петите в ръждива и покрита с мъх бойна броня. Той обаче не каза нищо, просто гледаше принцеса Нел или поне така реши тя, тъй като не можеше да види лицето му през тесните прорези на забралото му.
— Добър ден — каза принцеса Нел. — Моля за извинение, но пътувам из тези земи и се чудя дали бихте били любезни да ми позволите да пренощувам тук.
Без да каже нито дума, пазачът затръшна шпионката. Нел можеше да чуе скърцането и дрънченето на бронята му, докато мъжът бавно се отдалечаваше.
Няколко минути по-късно го чу да се връща, само че този път шумът се бе удвоил. Ръждивите ключалки на вратата заскърцаха. Тя се отвори и принцеса Нел отстъпи назад, когато наоколо й полетяха люспи ръжда и парчета лишеи и мъх. На прага стояха двама мъже в брони и я канеха вътре.
Нел пристъпи през прага и се озова сред мрачните улички на замъка. Вратата зад нея се затръшна. Железни скоби обгърнаха горната част на ръцете й и мъжете я хванаха с ръкавиците си. Те я повдигнаха във въздуха и няколко минути я носиха по улиците, стълбите и коридорите на замъка. Не срещнаха абсолютно никого. Тя не видя дори мишка или плъх. От комините не се издигаше дим, прозорците не светеха и факлите по стените на дългия проход, който водеше към тронната зала, бяха студени и черни. Тук-там принцеса Нел забеляза други воини, застанали на пост, но тъй като никой от тях не помръдваше, не знаеше дали са празни брони, или истински хора.
Никъде не видя обичайните признаци на търговия и човешка дейност: конска тор, обелки от портокал, лаещи кучета, пълни канавки. За нейна тревога обаче, по пътя й имаше огромен брой вериги. Бяха едни и същи, с малко особен вид и се срещаха навсякъде: натрупани на купчини по уличните ъгли, провиснали от метални кошове и от покривите, закачени между кулите.
Тракането и скърцането на мъжете, които я носеха, не й позволяваха да чува каквото и да е друго, но когато се изкачиха и навлязоха навътре в замъка, тя бавно започна да долавя дълбок стържещ, ръмжащ звук, който вибрираше във всеки каменен блок. Той стана още по-силен, когато тръгнаха по последния дълъг коридор и беше вече почти непоносим, когато най-после влязоха в сводестата тронна зала, намираща се в самото сърце на замъка.