— Здравейте, господин Хакуърт — каза тя.
— Госпожо Хакуърт. Или пак сте госпожица Лойд?
— Да.
— О, това ще ме затрудни. — Когато чу името госпожица Лойд, Хакуърт си помисли за времето, когато я беше ухажвал.
Поседяха заедно около минута в мълчание, вслушвайки се в тракането на големия часовник.
— Добре — заговори той, — няма да ви обременявам с обяснения за смекчаващи вината обстоятелства, както не искам и прошката ви. Честно казано, не съм сигурен, че я заслужавам.
— Благодаря ви.
— Бих искал да знаете, госпожице Лойд, че съчувствам на постъпките, които сте направили, за да получите развод и в това отношение не изпитвам никакви съжаления.
— Добре.
— Трябва също да знаете, че каквото и да е било, колкото и да е било непростимо, поведението ми не е било мотивирано от опит да отхвърля вас или брака ни. Всъщност, то изобщо не се е отразило на вас, а по-скоро на мен.
— Благодаря ви, че изяснихте този въпрос.
— Съзнавам, че колкото и да са искрени, всичките ми надежди да подновим предишната си връзка са безплодни и затова днес няма да ви безпокоя.
— Не мога да изразя колко съм облекчена, че разбирате положението.
— Бих искал обаче да съм от полза за вас с Фиона и да ви помогна да преодолеете затрудненията си.
— Много сте любезен. Ще ви дам визитката на адвоката си.
— И, разбира се, с нетърпение очаквам отново да установя някакви връзки с дъщеря си.
Този разговор, който до момента вървеше гладко като машина, сега се отклони от трасето си. Гуендолин почервеня и се вцепени.
— Ти… ти, копеле мръсно.
Предната врата се отвори. С учебници в ръце, Фиона влезе във фоайето. Амилия незабавно я пресрещна и я завъртя с гръб към вратите на фоайето, като препречваше погледа й и тихо и ядосано й говореше.
Хакуърт чу гласа на дъщеря си. Имаше прелестен глас, дрезгав алт, и той би го познал навсякъде.
— Недей да ме лъжеш, познах вихрогона му! — извика тя, най-после изблъска Амилия от пътя си и се втурна в гостната, стройна, несръчна и красива, самото въплъщение на радостта. Фиона направи две крачки по ориенталския килим и се хвърли в обятията на баща си, където остана няколко минути, избухвайки ту в сълзи, ту в смях.
Гуен трябваше да бъде изведена от стаята от Амилия, която моментално се върна и застана наблизо, сключила ръце зад гърба си като войник на пост, без да пропуска нито едно движение на Хакуърт. Той не можеше да си представи какво подозира, че е в състояние да направи — може би кръвосмешение в салона? Но нямаше смисъл да разваля момента, като си мисли за такива неща, затова просто изхвърли прислужницата от ума си.
Баща и дъщеря имаха възможност да разговарят четвърт час, всъщност само да изреждат теми за бъдещи разговори. После Гуен възстанови самообладанието си достатъчно, за да се върне в гостната и двете с Амилия застанаха рамо до рамо, потрепервайки в синхронен резонанс, докато накрая Гуен не се обади:
— Фиона, когато ти нахлу тук, ние с твоя… баща… тъкмо провеждахме много сериозно обсъждане. Моля те, остави ни насаме за няколко минути.
Макар и неохотно, Фиона се подчини. Гуен зае предишното си място и Амилия излезе навън. Хакуърт забеляза, че жена му е донесла някакви документи, подлепени с червена лепенка.
— Това са документите, уреждащи условията на развода ни, включително онези, които се отнасят до Фиона — обясни тя. — Страхувам се, че вие вече ги нарушавате. Разбира се, това може да ви се прости, тъй като нямахте адрес, за да ви пратим тази информация. Излишно е да казвам, че е задължително да се запознаете с тези документи, преди отново да почукате на вратата ми.
— Естествено — отвърна Хакуърт. — Благодаря ви, че сте ми ги запазили.
— Ако обичате да напуснете този дом…
— Разбира се. Приятен ден — кимна Хакуърт, взе документите от треперещата ръка на Гуен и енергично си тръгна. Малко се изненада, когато чу Амилия да го вика от вратата.
— Господин Хакуърт. Госпожица Лойд иска да знае дали вече сте установили местожителството си, за да ви прати личните вещи.
— Все още не — каза Хакуърт. — В движение съм.
Амилия просия.
— В движение накъде?
— А, всъщност не зная — рече Хакуърт. С периферното си зрение зърна движение и видя Фиона на един от прозорците на втория етаж. Сваляше резетата. — В момента съм в нещо като търсене.