— Търсене на какво, господин Хакуърт?
— Не мога точно да ви кажа. Нали знаете, строго секретно и така нататък. Свързано е с един алхимик. Кой знае, възможно е преди всичко да свърши да се появят също вълшебници и таласъми. С удоволствие ще ви разкажа, щом се върна. Дотогава, бъдете любезна, помолете госпожица Лойд още малко да запази личните ми вещи. Навярно няма да ми трябват повече от десет години.
С тези думи Хакуърт пришпори Похитител и пое с извънредно решителна крачка.
Фиона караше велосипед с робоколела. Тя догони баща си точно преди да е стигнал до охранителната мрежа. Майка й и Амилия се бяха материализирали на една пресечка зад тях в автомобил и внезапното чувство за опасност накара Фиона да скочи от седлото на велосипеда си върху задницата на Похитител, като каубой от филм, който сменя конете си в движение. Полите й не бяха пригодени за каубойски маневри и се вдигнаха нагоре. Накрая момичето увисна върху гърба на вихрогона като чувал боб, стиснало с една ръка рудиментарния израстък, където би трябвало да е опашката му, ако беше кон, а с другата прегърнало баща си през кръста.
— Обичам те, майко! — извика Фиона, докато излизаха през мрежата извън юрисдикцията на семейното право на Нова Атлантида. — Не мога да кажа същото за теб, Амилия! Но скоро ще се върна, не се тревожете за мен! Довиждане! — И после папратите и мъглата зад тях се затвориха, и двамата останаха сами в дълбоката гора.
Карл положи Клетвата в Уестминстърското абатство в изненадващо приятен ден през април и после отиде да се поразходи край реката, без да се отправя прекалено направо за приема, уреден в негова чест в „Хопкинс тиътър“ край Лестър Скуеър. Макар и без педомотив, той вървеше със същата скорост, с която мнозина наоколо тичаха за здраве. Още от първото си идване в Лондон като недохранен театрален студент предпочиташе да ходи пеш. Особено разходката край кея, където другите пешеходци бяха сравнително малко, му даваше възможност да пуши големи стари автентични пури или понякога лула с тютюн от шипки. Фактът, че е викторианец, не означаваше, че трябва да се отказва от особеностите си, всъщност тъкмо обратното. Докато минаваше покрай стария, покрит с дупки от шрапнели Обелиск на Клеопатра, обвит в напомнящия на комета ореол на собствения си гъст дим, той си мислеше, че това може да започне да му харесва.
Край перилата стоеше господин с цилиндър, който безизразно гледаше към водата. Когато се приближи, Карл видя, че това е лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, който по време на кинофонен разговор един-два дни по-рано беше казал, че в близко бъдеще би искал лично да се срещне с него.
Спомнил си за новата си племенна връзка, Карл Холивуд свали шапка и се поклони. Финкъл-Макгроу разсеяно отвърна на поздрава.
— Моля ви, приемете най-искрените ми поздравления, господин Холивуд. Добре дошъл във филозоната.
— Благодаря ви.
— Съжалявам, че нямах възможност да присъствам на някое от представленията ви в „Хопкинс“ — приятелите ми ви обсипаха с комплименти.
— Приятелите ви са извънредно любезни — отвърна Карл Холивуд. Той все още не бе съвсем уверен в познанията си по етикета. Да приеме комплимента едно към едно щеше да е самохвално, но да намекне, че приятелите на Негова светлост са некомпетентни театрални критици едва ли беше подходящо. Той се спря на не толкова опасното обвинение, че тези приятели страдат от излишна доброта.
Финкъл-Макгроу се отдръпна от парапета и тръгна край реката, като поддържаше доста енергична крачка за човек на неговата възраст.
— Бих казал, че вие сте много ценно попълнение за нашата филозона, която, колкото и да е блестяща в областта на търговията и науката, се нуждае от повече хора на изкуството.
Тъй като не искаше да се присъединява към критиката на племето, което току-що бе положил тържествена Клетва да поддържа, Карл прехапа устни и се замисли какво би могъл да отговори.
Финкъл-Макгроу продължи:
— Смятате ли, че не сме в състояние да насърчаваме собствените си деца към изкуствата или да привличаме достатъчно хора като вас, а може би и двете неща?
— При цялото ми уважение, Ваша милост, не съм непременно съгласен с думите ви. Нова Атлантида има много големи хора на изкуството.
— О, я стига. Защо всички те идват отвън, като вас? Всъщност, господин Холивуд, щяхте ли изобщо да положите Клетвата, ако не беше славата ви на театрален продуцент?