Когато минаваше покрай величествения вход на един от небостъргачите — сграда на Крайбрежната република, а не варварска територия — тя позна медиаглифната й емблема от една от рекламите в началото на града.
Нел поне би могла да попълни молба, без да се ангажира. Това щеше да й позволи да убие около час в относителна безопасност. Както отдавна я бе научил Доджо в друг контекст, важното беше да не спира — без движение не можеше да направи каквото и да е.
Уви, кабинетът на мадам Пинг бе затворен. В дъното светеха светлини, но вратите бяха заключени. Нел не знаеше дали да се смее или тревожи — кой бе чувал за публичен дом, който затваря след мръкване? Но пък това бяха само административните офиси.
Тя се помота във фоайето няколко минути, после се качи на един от асансьорите. Точно когато вратите се затваряха, някой скочи във фоайето и натисна бутона, за да ги отвори. Млад китаец с дребно, слабо тяло, голяма глава, добре облечен, с документи в ръце.
— Извинете ме — каза той. — Желаете ли нещо?
— Тук съм, за да се кандидатирам за работа — отвърна Нел.
Погледът на мъжа се плъзна по тялото й с безпристрастен професионализъм, почти напълно лишен от похот, като започна и свърши с лицето й.
— Като изпълнителка — отбеляза той. Интонацията му се колебаеше някъде между въпрос и твърдение.
— Като сценаристка — поправи го тя.
Мъжът неочаквано се усмихна.
— Имам умения, които подробно ще обясня — добави Нел.
— Ние си имаме сценаристи. Свързваме се с тях по мрежата.
— Изненадана съм. Как е възможно сценарист от Минесота да осигурява на клиентите ви персонализираните услуги, които желаят?
— Вие почти сигурно бихте могли да получите работа като изпълнителка — увери я младият мъж. — Още от тази вечер. С добра заплата.
— Само като гледах таблата по пътя насам, успях да разбера, че клиентите ви не плащат за тела. Плащат за идеи. Това е вашата добавена стойност, нали?
— Моля? — отново се усмихна младежът.
— Вашата добавена стойност. Причината, поради която можете да взимате повече от някой бардак, извинете за израза, е, че вие предлагате фантастичен сценарий, съобразен с изискванията на клиента. В това отношение мога да ви бъда от полза — заяви Нел. — Познавам тези хора и мога да ви донеса много пари.
— Познавате тези хора ли?
— Викитата. Виждам ги като на длан — отвърна тя.
— Моля, елате вътре — покани я младият мъж и посочи към диамантоидната врата с червен надпис „МАДАМ ПИНГ“. — Бихте ли желали чай?
— Има само две индустрии. Така е било винаги — каза мадам Пинг, внимателно хванала прелестната порцеланова чаша за чай в съсухрените си пръсти с петсантиметрови нокти, разперени като на хищна птица, свила криле след дълъг и тежък ден на реене из въздушните течения. — Материалната индустрия и развлекателната индустрия. Първа е материалната индустрия. Тя поддържа живота ни. Но сега, когато имаме Захранването, производството на неща е лесно. Това вече не е много интересен бизнес.
След като хората имат нещата, които им трябват, за да живеят, всичко останало е развлечение. Всичко. Това е бизнесът на мадам Пинг.
Мадам Пинг имаше кабинет на сто и единайсетия етаж с чудесен директен изглед към Хуанг Пу и Шанхай. Когато нямаше мъгла, тя можеше да вижда дори фасадата на театъра си, който се намираше на странична улица на няколко пресечки от Дигата. Медиатронният навес над входа му блестеше сред сиво-кафявите клони на стар явор. На прозореца беше монтиран телескоп, насочен към входа на театъра. Когато забеляза любопитството на Нел, тя я покани да погледне през него.
Нел никога не бе гледала през истински телескоп. Той се местеше, фокусът се разстройваше, увеличението не беше голямо и се въртеше трудно. Но въпреки всичко това, качеството на образа бе много по-високо от това на снимките и тя бързо забрави къде е, като го въртеше назад-напред из града. Видя малкия анклав на Небесното кралство в центъра на стария град, където двама мандарини стояха на зигзаговиден мост над езерце и съзерцаваха ято златни шарани. Сребърните им бради се спускаха над пъстрата коприна на реверите им и сапфирените копчета на шапките им проблясваха, когато кимаха с глава. Нел се загледа във високата сграда по-навътре в сушата, очевидно чуждестранно представителство, в което някакви евроси провеждаха коктейл и на балкона стояха гости с чаши вино в ръце. Накрая насочи телескопа към хоризонта над огромните, опасни, управлявани от мафиотски триади предградия, в които насилствено бяха изхвърлени милиони шанхайски бедняци, за да се освободи място за небостъргачите. Зад тях се виждаха истински селскостопански земи, геометрична мрежа от канали и потоци, която искреше като златна решетка, отразявайки залеза, а отвъд тях, както винаги, няколко отделни стълба дим в далечината, където „Юмруците на справедливата хармония“ изгаряха кабелите на Захранването на чуждестранните дяволи.