Необозначените, пресичащи се пътеки бяха объркващи за всички останали, освен за местните. Хакуърт никога не бе идвал по тези места. Координатите ги бе взел от втората сладка с късметче в багажното отделение на Похитител, която далеч не беше толкова неразбираема, колкото първата. Нямаше как да каже дали наистина отива някъде. Убедеността му започна да се разколебава едва с наближаването на вечерта, когато вечните облаци станаха от сребристи тъмносиви и той забеляза, че вихрогонът ги отвежда все по-нависоко към по-рядко заселени земи.
После видя скалите и разбра, че е тръгнал по правилната пътека. Пред тях изникна стена от кафяв гранит, тъмна и влажна от кондензиращата се влага. Чуха я преди да я видят — тя не издаваше звук, но присъствието й променяше акустиката на гората. Мъглата се сгъстяваше и те почти не различаваха силуетите на ниските, възлести планински дървета, стигащи чак до върха на скалата.
Сред тези дървета стоеше фигура на човешко същество.
— Тихо — беззвучно прошепна на дъщеря си Хакуърт, после дръпна юздите на Похитител и вихрогонът спря.
Човекът беше късо подстриган и носеше обемисто яке до кръста и еластични панталони. По заоблените хълбоци можеха да определят, че е жена. На тези хълбоци висяха неоново-зелени ремъци: катерачески принадлежности. Но освен това не се забелязваше нищо особено — нямаше раница или каска, а на върха на скалата едва се различаваше силуетът на кон, който ровеше с нос земята. От време на време жената си поглеждаше часовника.
Надолу от върха, на който стоеше тя, се спускаше тънко неоново въже. Последните няколко метра свободно висяха в мъглата пред малко пространство, заслонено под скалата.
Хакуърт се обърна, за да привлече вниманието на Фиона, после посочи към нещо: друг човек, който се движеше в основата на канарата, скрит от погледа на жената горе. Той внимателно и тихо се приближаваше, стигна до въжето, предпазлива хвана края му и го завърза за нещо, очевидно халка, закрепена за скалата. После се върна по същия път, по който бе дошъл.
Жената остана неподвижна още няколко минути, като все по-често поглеждаше часовника си.
Накрая отстъпи няколко крачки от ръба, извади ръцете си от джобовете на якето, като че ли няколко пъти дълбоко си пое дъх, после се затича напред и се хвърли от скалата. В същия момент извика, навярно за да се освободи от страха си.
Въжето минаваше през макара, закрепена до върха на канарата. Жената пропадна няколко метра, еластичното въже се опъна, възелът на мъжа издържа и тя постепенно спря точно над купчината отпадъци в основата на скалата. Жената се залюля, хвана се с една ръка и няколко минути вися неподвижно, като се наслаждаваше на чувството за облекчение.
От дърветата се появи трети човек, който до този момент бе останал скрит. Беше мъж на средна възраст и носеше яке, по което се забелязваха отделни, смътно официални белези — лента на ръкава и някакъв знак на джоба на гърдите. Той застана под увисналата жена и освободи въжето, за да я спусне на земята. Тя се освободи от катераческите ремъци и делово започна да разговаря с мъжа, който наля и на двама им чаши с топла течност от термос.
— Чувала ли си за тези хора? Реформистката разделена република — тихо каза на Фиона Хакуърт.
— Познавам само Първата.
— Първата разделена република не се крепи много здраво — в известен смисъл, никога не е целяла друго. Създадена е от хора, които са били почти анархисти. Както навярно сте учили в училище, Републиката се е разцепила на ужасно много фракции.
— Имам приятели в ПРР — рече Фиона.
— Твои съседи ли?
— Да.
— Софтуерните ханове — кимна Хакуърт. — ПРР работи за тях, защото имат нещо общо — стари софтуерни пари. Те са почти като Викторианците — когато станат по-възрастни, мнозина от тях се отказват от племето си и полагат Клетвата. Но ПРР не предлага на широката средна класа основна религия или етническа принадлежност.
— И затова се разпокъсва.