— Струва ми се, че двамата с теб се познаваме, Маги — няколко минути по-късно заяви Хакуърт. — В кръвообращението ни има много еднакви тупули. Те могат да се разпространяват само чрез определени видове контакт.
— Искаш да кажеш, като обмен на телесни течности ли? — безизразно попита тя.
Фиона за миг се замисли за някогашните кръвопреливания и навярно нямаше да разбере действителното значение на този израз, ако баща й не се бе изчервил и не бе хвърлил поглед към нея.
— Смятам, че се разбрахме, да — каза той.
Маги се замисли и като че ли се раздразни или поне дотолкова, доколкото й позволяваше великодушният й, добродушен характер. Тя насочи следващото си изречение към Хакуърт, но докато се мъчеше да го построи, гледаше към Фиона.
— Въпреки че вие, атлантяните може би си мислите какво ли не за нас, аз не спя… искам да кажа, че не правя с… нямам толкова много партньори.
— Съжалявам, ако съм оставил погрешното впечатление, че имам предубеждения към вашите морални норми — отвърна Хакуърт. — Уверявам те, не смятам, че имам право да съдя другите в това отношение. Обаче, ако проявиш отзивчивостта да ми кажеш кой или с кого през последната година…
— Само един — отвърна Маги. — Годината се точеше бавно. — Тя остави чашата си на масата (Фиона се сепна от отсъствието на чинийки) и се отпусна назад на стола си, като гледаше към Хакуърт. — Странно е, че ти казвам такива неща — на теб, един непознат.
— Моля те, нека ти препоръчам да се довериш на инстинкта си и да не се отнасяш с мен като с непознат.
— Имах една авантюра. Преди месеци. Това е всичко.
— Къде?
— В Лондон. — На лицето й се мярна сянка на усмивка. — След като живея тук, логично е да отида на някое топло и слънчево място. Но отидох в Лондон. Предполагам, че всеки от нас е малко нещо викторианец.
Маги се позамисли, после продължи:
— Отидох в Лондон с две мои приятелки. Едната от тях също беше гражданка на РРР, а другата, Триш, преди три години напусна РРР и стана съоснователка на местен възел на „Криптнет“. Имат малко представителство в Сиатъл, близо до пазара.
— Извинявай, че те прекъсвам — каза Фиона, — но би ли била така любезна да ми обясниш характера на „Криптнет“? Една от приятелките ми от старото училище като че ли се е включила в него.
— Синтетична филозона. Крайно неясна — поясни Хакуърт.
— Всеки възел е независим и самоуправляващ се — допълни Маги. — Ако искаш, още утре можеш да основеш един. Възлите се определят с договори. Подписваш договор, в който се съгласяваш да осигуряваш определени услуги, когато ти бъдат поискани.
— Какви услуги?
— Обикновено в тяхната система се вливат данни. Ти ги обработваш и ги предаваш на други възли. Това изглеждаше естествено за Триш, защото тя беше шифровчик, също като мен, съквартирантите ми и повечето други из тези земи.
— Значи във възлите има компютри?
— Самите хора имат компютри, обикновено имплантирани в тях — отвърна Маги, като несъзнателно разтриваше костта зад ухото си.
— В такъв случай възелът и човекът са едно и също, така ли?
— В много случаи — съгласи се Маги, — но понякога той се състои от няколко души с имплантирани системи.
— Мога ли да попитам какво равнище е постигнал възелът на твоята приятелка Триш? — обади се Хакуърт.
Маги неуверено го погледна.
— Осмо-девето, може би. Във всеки случай, ние отидохме в Лондон. Докато бяхме там, решихме да посетим някои представления. Исках да видя големите постановки. Бяха прекрасни — гледахме един чудесен „Доктор Фауст“ в „Оливър“.
— На Марлоу ли?
— Да. Но Триш имаше дарба да открива всички онези малки, мръсни, рядко посещавани театри, които аз никога не бих успяла да намеря — доколкото можех да видя, нямаха надписи и никаква реклама. Гледахме някакви радикални пиеси — много радикални.
— Не мога да си представя, че използваш това прилагателно в политически смисъл — каза Хакуърт.
— Не, имам предвид представянето им. В един от случаите влязохме в бомбардирана стара сграда в Уайтчапъл, пълна с шляещи се хора. Започнаха да се случват всички тези странни неща и аз чак след известно време разбрах, че някои от хората са актьори, а други публика и че в известен смисъл всички ние сме и актьори, и публика. Беше хитро — предполагам, че можеш да видиш такова нещо по всяко време в мрежата, в интерактив, но беше много по-добре да е с истински, топли тела наоколо ти. Чувствах се щастлива. Както и да е, този човек отиваше до бара за чаша бира и ме покани. Беше страшно интелигентен и секси. Африканец, който знаеше много за театъра. Там имаше задни стаи. В някои от тях имаше легла.