Някой господин с по-висок ранг и далеч по-големи отговорности по всяка вероятност щеше да получава различна информация, написана по различен начин, а най-висшата класа в Ню Шузан дори получаваха „Таймс“ в хартиения му вариант, напечатан с голяма антична преса, която правеше сто-двеста копия най-много. Получаваха го в три часа всяка сутрин.
Това, че висшето общество получаваше новините си, написани с мастило върху хартия, казваше много за начина, по който Нова Атлантида бе започнала да се различава до такава степен от другите филозони.
Нанотехнологиите в момента бяха направили възможно почти всичко, при което културната роля в решаването на това какво трябва да се прави с нея беше станала много по-важна от това да се обмисля какво може да се направи с нея. Едно от прозренията на Викторианско Възраждане беше, че не е кой знае колко добре всички да четат абсолютно различни вестници сутрин; поради което колкото по-високо се намираше човек на обществената стълбица, толкова по-сходен беше неговият „Таймс“ с този на хората като него.
Хакуърт почти успя да се облече, без да събуди Гуендолин, но тя се размърда, когато той започна да увива ланеца на джобния си часовник около множеството копченца и джобчета на жилетката си. Освен часовника, по него висяха и най-различни други дреболии от рода на кутийка за енфие, която му даваше тонус от време на време, както и една златна писалка, която изсвирваше тихичко при всяко получаване на пощата.
— Дано е приятен работният ти ден, скъпи — измърмори тя. След това премигна един-два пъти, намръщи се, фокусира погледа си към басмения балдахин над леглото и допълни: — Днес свършваш, нали?
— Да — отвърна Хакуърт. — Ще се прибера късно. Доста късно.
— Разбирам.
— Не — сряза я той. Но веднага се сети, че трябва да си държи езика зад зъбите. Даде си сметка, че не бива да се проваля.
— Скъпи?
— Въпросът не е в това, че свършва проектът. След работа обаче смятам да се сдобия с една изненада за Фиона. Нещо много специално.
— Да си си вкъщи за вечеря ще бъде много по-специално от всичко, с което можеш да я изненадаш.
— Не, скъпа. Това е нещо друго. Повярвай ми.
Той я целуна и тръгна към стенда до входната врата. Госпожа Хъл го чакаше с шапката му в едната ръка и куфарчето — в другата. Вече бе махнала педомотива от синтетичния компилатор и го беше нагласила до вратата; уредът беше достатъчно интелигентен, за да знае, че е още в къщата, поради което дългите му крака бяха напълно свити и така той нямаше почти никакво механично предимство. Хакуърт стъпи на стъпенките и усети как каишите се протягат и се увиват около краката му.
Каза си, че още не е късно да се откаже. Ала нещо червено привлече погледа му, той се извърна към вътрешността на къщата и видя как Фиона пълзи по коридора в малката си нощничка, с развята във всички посоки огнена коса, в пълна готовност да изненада Гуендолин, а погледът й му казваше, че е чула целия разговор. Той й изпрати една въздушна целувка и потегли напълно решен.
Бъд бе прекарал последните няколко дни на открито, в един затвор в ниската, миризлива делта на Чанг Жанг (както я наричаха повечето от хилядите му съзатворници) или Янгцзе — както я наричаше той. Стените на затвора представляваха редици от бамбукови стъбла, разположени на няколко метра едно от друго, а на върховете им весело се вееха ленти от оранжев найлон. В костите на Бъд беше имплантирано още едно устройство, което знаеше къде са границите. От време на време човек можеше да види някой труп от другата страна на редицата, като обикновено по тялото се виждаха зловещите белези от формички за сладки. Бъд дълго време си бе мислил, че това са самоубийци, докато не видя със собствените си очи едно линчуване: един затворник, за когото предполагаха, че е откраднал чужди обувки, беше грабнат в пълния смисъл на думата, предаден от ръце на ръце над главите им също като някой рок певец на концерт, докато той през цялото време размахваше ръце и се опитваше отчаяно да се захване за нещо. Когато стигна до редицата от бамбукови прътове, го ръгнаха за последен път, след което го хвърлиха и тялото му буквално експлодира, докато прелиташе над невидимата плоскост на ограденото пространство.