Погребалните кейове от двете страни на моста бяха пълни с бежански семейства, хвърлящи трупове в Хуанг Пу. Завитите в бели чаршафи измършавели тела приличаха на цигари. Властите на Крайбрежната република бяха въвели проверки на мостовете, за да не допускат задръстването на сравнително просторните улици, площади, вътрешни дворове и фоайета на Пудонг с бежанци от селскостопанските области. Когато Нел премина по моста, двестатина бежанци вече бяха видели в нея вероятен източник на милостиня и я очакваха с предварително репетирани демонстрации: жени показваха измършавелите си бебета или по-големи деца, научени да висят в ръцете им, като че ли са в безсъзнание. Мъже с открити рани и безкраки старци дръзко се влачеха на ръце из тълпата и се блъскаха в коленете на хората. Таксиметровите шофьори обаче бяха по-силни и агресивни от селяните и имаха ужасна репутация, която караше тълпата да се разстъпва пред тях — качество, по-ценно от самото превозно средство, което винаги можеше да попадне в задръстване, но шапката на шофьора генерираше вълшебно силово поле, позволяващо на човека да върви по-бързо от всички останали.
Таксиметровите шофьори също се нахвърлиха на Нел. Тя избра най-едрия и се спазари с него, като използваше пръстите на ръцете си и няколкото думи, които знаеше на шанхайски. Когато остана доволен от цифрата, той рязко се завъртя и застана с лице към тълпата. Внезапността на движението му накара хората да отстъпят и еднометровата бамбукова пръчка в ръката му също не беше излишна. Шофьорът закрачи напред и Нел забърза след него, без да обръща внимание на непрекъснатото дърпане на дългите й поли, като се мъчеше да не се чуди кой от просяците е „Юмрук“ със скрит нож. Ако дрехите й не бяха ушити от неподдаваща се на късане и разрязване нанотъкан, само една пресечка по-нататък щеше да остане съвсем гола.
Театърът на мадам Пинг все още въртеше добър бизнес. Клиентелата му с готовност изтърпяваше някои неудобства, за да стигне до него. Намираше се на съвсем малко разстояние от моста и мадам използваше неколцина свирепи таксиметрови шофьори за личен ескорт. Театърът бе изненадващо голям, като се имаше предвид недостигът на недвижими имоти в Шанхай — заемаше по-голямата част от пететажен бетонен жилищен блок от династията Мао, започнал само с два апартамента и с годините разширявал се стая по стая.
Фоайето беше като на нелош хотел, освен че нямаше нито ресторант, нито бар — клиентите не искаха да виждат или да бъдат виждани от когото й да е друг. На рецепцията имаше много служителки, чиято работа бе да отвеждат посетителите колкото е възможно по-скоро и те се справяха изключително майсторски — случайният минувач можеше да остане с впечатлението, че в заведението на мадам Пинг тече някаква операция по отвличане.
Една от тези служителки, дребна жена със странно официален и безполов вид, като се имаше предвид, че носеше черна кожена минипола, енергично отведе Нел на горния етаж в големите апартаменти, в които сега за клиентите на мадам Пинг се разиграваха сложни сценарии.
Като сценаристка Нел разбира се, никога не влизаше в една и съща стая с клиент. Жената с миниполата я придружи до съседна наблюдателна стая, една от стените на която почти изцяло бе заета от екран.
Дори вече да не го знаеше, по униформата на клиента Нел щеше да разбере, че е полковник от Обединените сили на Нейно величество. Различните значки и медали по сакото му показваха, че е прекарал голяма част от кариерата си в части на Протоколната служба, че е раняван няколко пъти и в един случай е проявил изключителен героизъм. Всъщност, беше ясно, че е доста важна клечка. Нел прегледа записа от предишния половин час и без да се изненадва видя, че е пристигнал цивилен, носейки униформата си в кожен сак. Обличането й трябваше да е част от сценария.