Като съвсем малка тя изобщо не го бе поставяла под съмнение — това беше част от вълшебството на книгата. В последно време го възприемаше като функциониране на успореден компютър с огромна големина и мощ, грижливо програмиран да разбира човешкия ум и да му дава каквото му е нужно.
Сега не беше толкова сигурна. Последните пътешествия на принцеса Нел из земите на крал Койот и различните замъци с все по-сложните им компютри, които в крайна сметка бяха обикновени Тюрингови машини, я бяха въвлекли в объркващ логичен кръг. В замъка Тюринг бе научила, че Тюринговият механизъм всъщност не е в състояние да разбира човешките същества. Но самият „Буквар“ представляваше Тюрингов механизъм или поне така подозираше Нел. В такъв случай как можеше да я разбира?
Възможно ли беше „Букварът“ да е просто канал, технологична система, свързваща Нел с някакво човешко същество, което наистина я обичаше? В крайна сметка, тя знаеше, че по принцип всички интерактиви действаха така. Отначало идеята я разтревожи и затова тя предпазливо започна да обикаля около нея и да я гледа от различни посоки, като пещерна жена, за първи път открила огъня. Но постепенно откри, че тя я успокоява и й доставя удоволствие. Когато мислите й заблуждаха и заспа, Нел вече бе станала зависима от нея и дори не би си помислила да се върне на студеното, тъмно място, в което от толкова много години пътуваше.
От запад към Шанхай прииждаха проливни дъждове като предвестници на „Юмруците на справедливата хармония“ и на настъпващото Небесно кралство. Още със слизането си от въздушния кораб от Лондон Карл Холивуд усети, че е попаднал на място, различно от онова, което беше напуснал. Старият град винаги бе див, но по сложен, градски начин, а сега сякаш се намираше на границата. Той почувства промяната още преди да излезе от Аеродрума — тя струеше от улиците като озон преди гръмотевична буря. През прозорците се виждаше проливният дъжд, който прочистваше въздуха от каквато и да е нанотехника и я изсипваше в каналите, от които щеше да се излее в Хуанг Пу и накрая в Янгцзе. Дали заради дивата атмосфера или заради перспективата да се намокри, Холивуд спря носачите си преди да стигнат до главния изход, за да си смени шапката. Кутиите с шапки бяха на една от количките. Той прибра бомбето си в най-малката и най-горна кутия, която беше празна, после измъкна изотдолу най-голямата и извади шапка с огромна периферия, която приличаше на носен на главата чадър. Холивуд хвърли поглед към улицата — кафявите водни потоци носеха боклук, уличен прах, разпространяваща холера мърсотия и тонове нанотехника към каналите, — събу кожените си обувки и ги смени с чифт ръчно ушити каубойски ботуши, направени от лъскава змийска и птича кожа, чиито пори бяха запушени с нанообекти — те щяха да запазят краката му сухи дори да решеше да мине през канавката.
След тези приготовления Карл Холивуд излезе на шанхайските улици. Когато се появи от вратите на Аеродрума, дъждобранът му се изду от студения вятър и дори просяците отстъпиха от пътя му. Преди да продължи той спря да запали пура без никой да му досажда. Дори бежанците, които гладуваха или поне твърдяха, че гладуват, изпитаха повече удоволствие само от вида му, отколкото ако бяха получили монетите в джоба му. Той измина четирите пресечки до хотела си, следван от носачите и от тълпа малчугани, очаровани от гледката на истински каубой.
Дядото на Карл беше самотен орел, измъкнал се от тълпите и мърсотията на Силикон Вали през деветдесетте години на двайсети век и установил се в изоставено ранчо край студена река на източния склон на планината Уинд Ривър. Оттам бе водил спокоен живот на свободен шифровчик и консултант. Съпругата му го беше напуснала заради ярките светлини и обществен живот на Калифорния и се бе стреснала, когато той успял да убеди съдията, че има повече възможности да гледа сина им. Дядо му беше отгледал бащата на Карл Холивуд предимно на открито, водейки го на лов, за риба и да секат дърва, когато не седеше в къщата над изчисленията си. С годините към тях постепенно се бяха присъединили хора с подобна съдба и възгледи за живота, така че по време на Междуцарствието бяха образували общност от няколкостотин души, рядко заселени на територия от няколко хиляди квадратни километра пустош. В електронен смисъл обаче, те живееха толкова близо, колкото и обитателите на което и да е малко село в Стария Запад. Технологичната им сила, изумителното им богатство и многобройните им големи оръжия ги бяха направили опасна група и случайните, използващи пикапи бандити, които нападаха изолирани ферми, се оказваха обкръжени с катастрофална скорост. Дядото обичаше да разказва за тези престъпници, как се опитвали да се оправдават с твърдението, че били икономически онеправдани или страдащи от наркомания и как самотните орли — мнозина от които сами се били спасили от бедността или наркоманията — ги разстрелвали и ги оставяли по границите на териториите си като знаци „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, които можели да четат дори неграмотните.