Но усещаше, че ако направо спомене за това, той ще затръшне стоманената врата пред лицето й — врата, която в момента мъчително бавно се открехваше.
— Защо смяташ, че Семената са толкова интересни? — попита тя.
— Интересни са по същия начин, по който е интересна мензурата с нитроглицерин — отвърна той. — Те са унищожителна технология. Повече не трябва да говориш за Семената, Фиона — агентите на „Криптнет“ могат да са навсякъде и да подслушват разговора ни.
Фиона въздъхна. Стига баща й да говореше свободно, тя усещаше в него мъжа, който й бе разказвал историите. Но когато стигнеше до определени въпроси, той спускаше булото си и ставаше просто поредния викториански господин. Това я дразнеше. Но чувстваше, че във всеки друг мъж, освен баща й, същата особеност можеше да е провокативна. Тази слабост бе толкова очевидна, че нито тя, нито която и да е друга жена беше в състояние да устои на изкушението да я проучи — през следващите няколко дни тази дяволита и мъчителна мисъл щеше да погълне много от мислите на Фиона, когато се срещнеха в Лондон с други представители на племето им.
След проста вечеря с бира и пай с месо в кръчма в покрайнините на Сити, те се отправиха на юг отвъд Тауър Бридж, минаха между разкошните сгради покрай десния бряг на реката и влязоха в Саутуърк. Както и в другите атлантски квартали в Лондон, кабелите на Захранването минаваха по каналите и под влажните сводове на мостовете и проникваха в сградите през малки дупки в основите. Малките стари къщи и апартаменти на този някога обеднял квартал бяха ремонтирани за млади атлантяни от цялата Англосфера, бедни на средства, но богати на надежди, които бяха дошли в големия град, за да преуспеят в кариерата си. Помещенията на долните етажи обикновено бяха кръчми, кафенета и мюзикхолове. Докато баща и дъщеря вървяха на изток, в общи линии успоредно на реката, блясъкът, толкова очевиден около моста, на места започваше да изтънява и старостта на квартала изпъкваше отдолу, също както се очертават кокалчетата на пръстите под опънатата кожа на свит юмрук. Между сградите край реката се разкриваха широки свободни пространства и позволяваха на Хакуърт и Фиона да гледат към другия бряг, потънал в привечерна мъгла, вече обагрена в карциногенните шарки на големите медиатрони.
Фиона Хакуърт забеляза сияние във въздуха, превърнало се в съзвездие, когато премигна и погледът й се фокусира. Смарагдово зелена точица докосна повърхността на окото й и постепенно се превърна в облак от светлина. Момичето премигна два пъти и точицата изчезна. Рано или късно тя и още много други щяха да попаднат в ъгълчетата на очите й и да й придадат странен вид. Фиона извади от ръкава си кърпичка и избърса очите си. Наличието на толкова много лазерни нанообекти я накара да осъзнае, че от няколко минути вървят из мъглата без да го е забелязала: влагата от реката се кондензираше около микроскопичните стражи на границата. Пъстра светлина смътно проблясваше зад мъглата пред тях и очертаваше каменна колона, забита по средата на пътя: криле на грифон, рог на еднорог, живи и черни на фона на зловещия космос. До камъка стоеше полицай и символично пазеше бариерата. Той им кимна и навъсено, но любезно измърмори нещо през ремъка на шапката си. Баща и дъщеря излязоха от Нова Атлантида и закрачиха в безвкусен анклав, пълен с недодялани отрепи, които се тълпяха и пееха пред входовете на кръчмите. Фиона зърна старо британско знаме, после осъзна, че краищата на кръста на св. Андрю са подсилени със звезди като бойния флаг на Конфедерацията. Тя сръга вихрогона си и почти се изравни с баща си.
После градът стана по-тъмен и по-тих, макар и не по-малко оживен. В продължение на няколко пресечки виждаха само тъмнокоси мъже с мустаци, и жени, които изглеждаха като колони от тъмна материя. Тогава Фиона усети мирис на анасон и чесън и те за кратко навлязоха във виетнамска територия. Момичето с удоволствие би се отбило в някое от кафенетата за купичка фо, но баща й продължаваше да язди напред, следвайки отлива по течението на Темза. Няколко минути по-късно отново се озоваха на брега, край който се издигаха древни бардаци — вид сгради, вече толкова остарели, че не се поддаваха на определение, — превърнати в офиси.
От гранитния кей излизаше мост, който водеше към вълнолома. За него беше завързана грохнала черна лодка, но върху нея не падаше каквато и да е светлина и на фона на сивкавата вода се виждаше само черната й сянка. След като вихрогоните спряха и Хакуърт скочи на земята, можеха да чуят ниски гласове, идващи отдолу.