Афрокарибецът първо изтегли на борда Фиона и я предаде на баща й. Фабрикулите, изграждащи дрехите й — безброй нанообекти, плътно долепени един до друг в двуизмерен ред — започнаха да изпомпват водата от пролуките помежду си. Фиона беше обвита в змиевиден воал от влага, който пламтеше със светлината на фенерчетата. Гъстата й червена коса висеше свободно без шапката, която бе отнесена от вълните, и сега се спускаше върху раменете й като огнена пелерина.
Тя предизвикателно гледаше към Хакуърт, чиито адреналинови жлези най-после бяха подскочили от ендокринологичен ужас. Когато видя дъщеря си в това състояние, по гърба му сякаш се плъзна петдесеткилограмов леден блок. Щом усещането достигна до костния му мозък, той залитна и едва не седна на палубата. Фиона някак си се бе хвърлила през неизвестна и необозначена преграда и бе станала свръхестествена, наяда, изплувала от вълните, обвита в огън и пара. В някакво рационално ъгълче на ума си, което сега не играеше съществена роля, Хакуърт се зачуди дали „Dramatis personae“ (защото така се наричаше трупата, разиграваща това представление) някак си не са вкарали нанообекти в системата му и какво точно правят с ума му.
От полите на Фиона се стичаше вода. Скоро бе съвсем суха, освен лицето и косата й. Тя избърса лицето си с ръкав, без да обръща внимание на предложената от баща й носна кърпичка. Двамата не размениха нито дума и не се прегърнаха, сякаш сега тя съзнаваше въздействието си върху него и всички други — дарба, която, предполагаше Хакуърт, трябваше да е изключително развита при шестнайсетгодишните момичета. Нипонецът тъкмо доизкашляше водата от дробовете си и се мъчеше да си поеме дъх. Веднага щом трахеята му се прочисти, той дрезгаво и продължително заговори. Един от спътниците му превеждаше.
— Казва, че ние не сме сами — че водата е пълна с духове — че те му говорели. Последвал ги под вълните. Но усетил, че душата му се готви да напусне тялото му, изпитал страх и изплувал на повърхността, след което бил спасен от момичето. Казва, че духовете говорели на всички ни и че трябвало да се вслушаме в тях!
Това беше смущаващо и всички пътници угасиха фенерчетата си и се обърнаха с гръб към поразения нипонец. Но когато очите му се приспособиха, Хакуърт отново хвърли поглед към него и видя, че голите части от плътта му са започнали да излъчват пъстра светлина.
Той се обърна към Фиона и забеляза ивица бяла светлина около главата й като тиара, достатъчно ярка, за да блести през косата й. По средата на челото й сияеше скъпоценен камък. Хакуърт се дивеше на тази гледка от разстояние, тъй като знаеше, че сега тя иска да остане сама.
Ниско над водата висяха светлини, очертаващи формата на плъзгащите се покрай тях големи кораби. Бяха стигнали до устието на реката, но не по обичайните водни пътища, на които стояха закотвени плавателни съдове в очакване на прилива, промяна на вятъра или пазара. Едно съзвездие от светлини не помръдваше, но ставаше все по-голямо, колкото повече се приближаваха към него. Като експериментираше със сенките и проучваше системата от светлини, които техният съд хвърляше върху водната повърхност, Хакуърт заключи, че прожекторите съзнателно са насочени към лицата им, за да не могат да преценят характера на източника им.
Мъглата бавно се сгъсти и се превърна в ръждива стена, толкова огромна и безформена, че можеше да е на три или триста метра. Кърмчията изчака да стигнат до нея, после изключи двигателите. Лодката мигновено загуби скорост и се долепи до корпуса на големия кораб. Отгоре се спуснаха хлъзгави, мокри вериги и изплуваха пред погледа на Хакуърт като сияние, излъчвано от някакъв силно индустриализиран полубог, дрънчащи предвестници от желязо, които членовете на екипажа, екстатично отметнали глави назад, оголили гърла за това фетишистко откровение, посрещнаха с гърдите си. Те закачиха веригите за метални халки, забити в палубата. Окована, лодката се издигна от водата и започна да се изкачва нагоре по ръждивата стена, която се извисяваше в безкрайната мъгла. Внезапно се появи парапет, зад него открита палуба, тук-там източници на светлина, няколко червени въгленчета на пури, които се движеха из пространството. Когато слязоха, видяха, че наоколо са пръснати и други подобни лодки.
Думата „опасност“ не характеризираше точно репутацията на „Dramatis personae“ в атлантските части на Лондон, но това определение така или иначе винаги се използваше, прошепвано с високо вдигнати вежди и многозначителен поглед през рамо. Хакуърт бързо разбра, че човек може да получи лоша репутация, само защото му е известно съществуването на трупата — и в същото време беше ясно, че почти всички са чували за нея. За да не си навлича още презрение, той бе потърсил билетите сред други племена.