— Откачете се — каза Хакуърт и продължи с поредица стандартни команди. Очилата не освобождаваха главата му. Накрая отнякъде високо зад него се спусна коничен лъч светлина и освети сцена. Включиха се прожектори и иззад завесата се появи мъж с цилиндър.
— Добре дошли на вашето представление — започна той. Можете да свалите очилата по всяко време, като осигурите постоянни овации поне от деветдесет процента от публиката. — После светлините и завесата изчезнаха и Хакуърт остана сам с онова, което беше видял преди, а именно кибернетично подсилено нощно виждане, представящо палубата на кораба.
Опита още няколко команди. Повечето феноменоскопи имаха прозрачен режим или поне частично прозрачен, който позволяваше на човек да вижда къде е. Но тези бяха упорито плътни и му показваха само медиатронен изглед от сцената. Разхождащите се и разговарящи посетители бяха представени от абсурдно свръхопростени телени рамки, видеотехнология, която не се използваше вече от осемдесетина години, очевидно предназначена да ядосва Хакуърт. Всяка фигура носеше на гърдите си голям плакат:
ДЖАРЕД МЕЙСЪН ГРИФИН III, 35 годишен.
(Твърде късно, за да стане интересен герой като вас!)
Племенник на лорд на справедливостта с ранг на граф.
(Не му ли завиждате?)
Женен за онази куха кучка от дясната му страна.
Те продължават с тези малки авантюри, за да избягат от осакатения си живот.
(А вие защо сте тук?)
Хакуърт погледна надолу и се опита да прочете плаката на собствените си гърди, но не можеше да го фокусира.
Когато обикаляше палубата, гледката се променяше. Имаше и стандартен интерфейс, който му позволяваше да „лети“ около кораба. Самият Хакуърт стоеше на едно място, разбира се, но гледката в очилата се отделяше от действителните му координати. Винаги, когато използваше този режим, в полезрението му се появяваше следното обяснение, изписано с гигантски, блестящи червени букви:
Понякога я придружаваше анимация на някакъв вълшебник, седнал на върха на планина, който гледаше надолу към село с мръсни дребосъчета. Заради тази досада Хакуърт не използваше много често опцията. Но но време на първоначалното си разузнаване откри няколко интересни неща.
Нипонският младеж, който се беше побъркал и бе скочил зад борда, сега се срещна с група от неколцина души, които по някакво удивително съвпадение също бяха паднали от лодките си по пътя за насам и след спасяването им бяха започнали да излъчват пъстра светлина. На всички им се бяха явили видения, които настояваха да разказват на всеки срещнат. Тези хора се обединиха в зле организиран хор: всички едновременно викаха и разказваха за виденията, си, който очевидно бяха свързани помежду си — сякаш току-що се събуждаха от един и същи сън и еднакво лошо го описваха. Въпреки разликите си, те оставаха заедно, привличани от същата загадъчна магнитна сила, която караше лудите фанатици на уличните ъгли да издигат импровизираните си трибуни един до друг. Малко след като Хакуърт увеличи феноменоскопското им изображение, те започнаха да халюцинират за някакво гигантско око, което ги гледало от небесата, с черен клепач, покрит със звезди.
Хакуърт се отдръпна настрани и фокусира очилата върху друга голяма група: двайсетина по-възрастни хора, облечени в еднакъв елегантен стил с наметнати на раменете спортни пуловери и здрави обувки, плътно прилепнали по краката им, макар и с не много стегнато завързани връзки. Те се изсипваха от малък въздушен кораб, току-що кацнал на хеликоптерната площадка до кърмата. Корабът имаше много прозорци и бе покрит с медиатронни реклами за въздушни обиколки на Лондон. Когато слизаха на палубата, туристите се заковаваха на място и препречваха пътя на останалите. Екскурзоводката им, млада актриса с евтин дяволски костюм, допълнен с блестящи червени рога и тризъбец, трябваше да ги отведе по-надалеч в мрака.
— Това ли е Уайтчапъл? — с американски акцент попита един от тях, като посочи към мъглата. Тези хора очевидно принадлежаха към хартландското племе, преуспяваща, тясно свързана с Нова Атлантида филозона, която бе привлякла много отговорни, разумни, образовани, бели представители на средната класа от Средния Запад. Хакуърт се вслуша в тихите им разговори и откри, че идват от „Холидей ин“ в Кенсингтън, след като ги измамили, че ще ги заведат на тематична обиколка по следите на Джак Изкормвача в Уайтчапъл. Докато слушаше, дяволската екскурзоводка им обясни, че пияният пилот на въздушния им кораб случайно ги е довел в плаващ театър и че са добре дошли на шоуто, което скоро щяло да започне — безплатно (за тях) представление на „Котки“, най-дълго издържалият мюзикъл на всички времена, който повечето от тях вече бяха гледали през първата си вечер в Лондон.