Все още надзъртащ през подигравателните червени букви, Хакуърт направи бърза обиколка под палубата. Долу имаше дванайсет огромни отсека. Четири от тях бяха свързани в просторна театрална зала, други четири служеха за сцена и кулоари. Там откри дъщеря си. Тя седеше на трон от светлина и репетираше някакви реплики. Очевидно вече играеше основна роля.
— Не искам да ме гледаш така — каза тя и изчезна от полезрението на баща си с взрив от светлина.
Прозвуча корабната сирена. Звукът продължи да отеква тук-там от други кораби в този район. Хакуърт се върна към нормалния си изглед от палубата тъкмо навреме, за да види пламтящ образ, който се носеше към него: отново Клоуна, който очевидно притежаваше особената способност да се движи из полезрението на Хакуърт като призрак.
— Цяла нощ ли ще висиш тук горе и ще пресмяташ разстоянието до другите кораби според ехото? Или ще ми позволиш да те отведа до мястото ти?
Хакуърт реши, че ще е най-добре да не се ядосва.
— Моля — отвърна той.
— Добре тогава, ей го там — каза Клоуна и посочи с мърлявата си ръкавица към обикновен дървен стол точно пред тях. Хакуърт не вярваше, че наистина е там, защото до този момент не го беше забелязал. Но очилата не му позволяваха да се увери.
Той пристъпи напред като човек, който се насочва към тоалетната на тъмно, непознато място — с присвити колене, протегнати напред ръце, предпазливо местейки крака, за да не се блъсне в нещо. Клоуна се бе отдръпнал настрани и презрително го наблюдаваше.
— На това ли му викаш да се вживееш в ролята си? Да не си мислиш, че цяла нощ можеш да се измъкваш с научен рационализъм? Какво ще се случи, когато наистина започнеш да вярваш в онова, което виждаш?
Хакуърт намери мястото си точно там, където очилата му показваха, че се намира, но това не беше обикновен дървен стол — бе тапициран с дунапрен и имаше странични облегалки. Приличаше на стол в театър, но когато го опипа от двете страни, не откри други столове. Затова се отпусна и потъна в него.
— Ще ти трябва хей това — каза Клоуна и пъхна в дланта му тръбовиден предмет. Хакуърт тъкмо го разпознаваше като фенерче, когато точно под него се случи нещо шумно и внезапно. Краката му, които бяха стъпили върху дъските на палубата, сега висяха във въздуха. Всъщност, това се отнасяше за цялото му тяло. Под него се бе отворил капак и той пропадаше. — Приятно гледане — пожела му Клоуна, повдигна шапка и проследи с поглед пропадането му през бързо смаляващата се квадратна дупка. — И докато се носиш към центъра на земята с девет цяло и осем десети метра в секунда, я отгатни тази гатанка: можем да имитираме звуци, можем да имитираме образи, можем да имитираме дори вятъра, който шиба лицето ти, но как да имитираме усещането за пропадане?
От дунапрена на стола бяха израснали псевдоподи и обгърнаха кръста и бедрата на Хакуърт. Това бе добре, тъй като бавно се беше завъртял назад и скоро започна да пада с лице надолу, прелитайки през огромни аморфни облаци от светлина: стари полилеи, които „Dramatis personae“ бяха задигнали от изоставени сгради. Клоуна бе прав: Хакуърт определено пропадаше, усещане, което не можеше да се имитира с очила. Ако трябваше да вярва на очите и ушите си, той летеше към вратата на големия театър, който беше видял по-рано. Но той не бе пълен с редове кресла като обикновена театрална зала. Кресла имаше, но бяха безразборно пръснати наоколо. И някои от тях се движеха.
Подът продължаваше да се носи към него. Хакуърт наистина се уплаши и закрещя. После отново усети гравитацията, когато някаква сила започна да намалява скоростта му. Столът се завъртя и той гледаше нагоре към съзвездие от полилеи. Ускорението достигна няколко g. После се върна в нормалните граници. Столът се въртеше и феноменоскопът стана ярко, ослепително бял. От слушалките пулсираше бял шум, но когато започна да отслабва, Хакуърт осъзна, че това са аплодисменти.