— Настани ме, Ник — каза женски глас иззад него.
— Прекара ги, нали? — попита барманът.
— Тъпанари.
Хакуърт се обърна и видя, че това е младата жена с дяволски костюм, която играеше ролята на екскурзоводка на групата от Хартланд. Тя бе съвсем дребничка, носеше дълга черна пола с цепка чак до хълбока и имаше прекрасна коса, много гъста, черна и лъскава. Жената постави на бара чашата си с бира, внимателно завъртя дяволската си опашка с движение, което Хакуърт намери за неустоимо привлекателно, и седна. После изпусна експлозивна въздишка и за няколко секунди облегна глава върху ръцете си. Червените й премигващи рога се отразяваха в заобления прозорец като сигнални светлини на презокеански кораб. Хакуърт стисна чашата си в ръка и усети аромата на парфюма й. Долу в залата хорът беше абсолютно неовладяем и се мъчеше да изпълни изключително амбициозен танцов номер. Младежите проявяваха свръхестествената способност да действат в синхрон — нещо свързано с нанообектите в мозъците им, — но телата им бяха сковани, слаби и некоординирани. Каквото и да опитваха обаче, те го правеха със съвършена убеденост, която допринасяше за успеха на изпълнението им.
— Вързаха ли се? — заговори я Хакуърт.
— Моля? — попита жената и живо вдигна поглед като птица, сякаш не бе забелязала, че той е там.
— Онези от Хартланд наистина ли вярват в историята за пияния пилот?
— А. На кой му пука?
Хакуърт се засмя. Стана му приятно, че член на „Dramatis personae“ се отнася към него с такова доверие.
— Това няма значение, нали? — по-тихо и малко замислено каза жената. Тя изстиска резенче лимон в бирата си и отпи. — Вярата не е бинарно състояние, поне не тук. Има ли изобщо някой, който сто процента да вярва в нещо? Ти вярваш ли във всичко, което виждаш през тези очила?
— Не — отвърна Хакуърт, — единственото, в което вярвам в момента, е, че краката ми са мокри, че тази бира е добра и че парфюмът ти ми харесва.
Тя малко изненадано го погледна, но изобщо не беше толкова лесна.
— Защо тогава си тук? Какво представление си дошъл да гледаш?
— Какво искаш да кажеш? Предполагам, че дойдох да гледам точно това.
— Но то не е само едно. Представленията са най-различни. Взаимосвързани. — Тя остави бирата си на плота и изпълни първи етап от маневрата „Ето я черквата“. — Представлението зависи от това кое предаване гледаш.
— Като че ли нямам никаква власт над онова, което виждам.
— А, значи си изпълнител.
— До този момент се чувствах като изключително некадърен долнопробен изпълнител.
— Некадърен долнопробен изпълнител ли? Не е ли малко прекалено?
Не бе чак толкова смешно, но Хакуърт любезно се подсмихна.
— Звучи така, като че ли са те избрали за изпълнител.
— Не мога да кажа.
— Виж сега, обикновено не разкривам нашите професионални тайни — с по-тих глас продължи жената, — но когато някой е избран за изпълнител, това е защото е дошъл тук с някаква друга цел, а не за да гледа пасивно представлението.
— Това ли… така ли се прави? — заекна той.
— О, да! — потвърди жената. Тя се изправи от стола си и седна отдясно на Хакуърт. — Театърът не е само няколко души, които се правят на шутове но сцената, наблюдавани от стадо волове. Искам да кажа, понякога наистина е така. Но може да е и нещо много повече — всъщност може да е всякакъв вид взаимодействие между хора и хора или хора и информация. — Сега тя говореше разгорещено. Хакуърт изпитваше безгранично удоволствие просто да я гледа. Когато беше влязла в бара, той си помисли, че е безлична, но като свали маската си и заговори без каквато и да е стеснителност, тя като че ли ставаше все по-красива. — Ние сме свързани с всичко тук — включени сме в цялата вселена от информация. Всъщност, това е виртуален театър. Вместо да са установени, сцената, декорите, ролите и сценариите са най-различни — могат да се конфигурират наново с проста размяна на детайли.
— О. Значи представлението — или взаимосвързаната система от представления — може да е различно всяка вечер, така ли?